Когато става въпрос за общуване и свързване с другите, всички ние използваме определени (и често несъзнавани) механизми, за да установим връзката или пък да се предпазим от нея. Дори да ни се струва естествено да филтрираме реакциите и думите си в общуването, ако тази автоцензура бъде прилагана твърдечесто и автоматично от нас самите, имашанс тя да се превърнала в „техника“ за намаляване на тревожността ни, че всъщност сме уязвими в контакта, че някак трябва да се предпазим, да сме нащрек.

Свързването с другия и спонтанното самоизразяване неминуемо носят риска от това да бъдем отхвърлени, подиграни, съдени, или пък да се чувстваме като в капан от прекалената близост. Затова и рутинното самоцензуриране има функцията да изрази не само добрите ни обноски и сговорчивост, но и да поддържа нашето усещане за сигурност – като обаче намлява както автентичността ни, така и качеството на връзката.

„Исках да направя едно, но направих друго“.

 Понякога в общуването ние обръщаме спонтанния си импулс да кажем или направим нешо в друга посока, често „по-приемлива“. Нещо в обкръжнието или присъствието на другите анулира нашето желание за действие и вместо да изразим първоначалния си импулс свободно, ние или го „преглъщаме“ и задържаме, или правим нещо друго вместо това, което ни е идвало да направим по естествен начин. Този процес е повече автоматичен отколкото осъзнат, и една от причините за неговото случване е прекомерният самоконтрол, който ни служи за това да предотвратяваме „грешни“ поведения и изказвания, да избягваме срама, неудобството и риска от конфликт.

Зряла адаптивност или строга самоцензура?

Наум веднага идва понятието „социално приемливо поведение“. Но има разлика. Умението  да се държим гъвкаво, приемливо и адекватно в различни ситуации говори за зрялост и добро възпитание. Да можем да се адаптираме към средата си е здрав и полезен похват, но да потискаме спонтанността си на ежедневен принцип е нездравословно за нашето самочувствие и автентичност, както и за качеството на нашите отношения. Защото никое истинско отношение не може да бъде базирано на старанието да сме такива, каквито „трябва“.

Как ни пречи думата „трябва“?

Проблемът на сдържането на автентичната реакция е в това, че зад този „навик“ оперира система от „Трябва“ и „Не трябва“, към която се придържаме за сметка на наподправеността и радостта от това да сме просто такива, каквито сме. По този начин ние може да се опитваме да минимизираме риска от конфликти и неодобрение, но парадоксът е, че най-вероятно ситуациите, в които попадаме, често ще стигат именно до конфликт и неразбирателство – колкото и умели да сме в самоцензурирането. За да ни подскажат, че е време да си позволим да бъдем спонтанни и да изразяваме себе си без боязън. Защото ако твърде дълго ходим по яйчени черупки в общуването, това неминуемо ще създаде едно неясно вътрешно напрежение, което другите усещат – те може да се държат заповедно или авторитетно с нас, а ние самите може да прибегнем до алтернативни методи за изразяване на негодуванието, като провокации, пасивно агресивни изказвания, нежелание за общуване, и тн.

Как да спрем да ходим по яйчени черупки?

Всеки човек има различни (често несъзнавани) похвати за това да намали риска от неуспешен контакт – едни са душата на компанията и веселят околните с шегите и неизчерпаемата си енергия. Други са авторитетите и лидерите, които твърдо налагат присъствието си и създават „правила“ (често негласни), трети са онези, на които може да си изплачеш душата и да те изтърпят в „най-лошата ти светлина“ – за своя собствена сметка. Всеки има какво да научи в посока на по-голямата гъвкавост и активирането на нови модели на контакт. Един може да научи, че е достатъчен и важен, без да весели околните. Друг, че на пиедестала на лидерството е самотно. А трети, че цената на автентичността и удовлетворението е всъщност да си понякога малко ... нехаресван.

Тази трансформация и отработването на нови модели на общуване може да бъде изследвана и заякчавана по подходящ и конструктивен начин в терапевтична среда. Когато се учим на нови поведения в стари ситуации, понякога е по-добре да ги осмислим и „тренираме“ в неутралната и защитена среда на терапевтичната стая, отколкото в реалния ни живот, в който неусепшните тестове може да доведат до реакции от околните, които да ни наранят, уплашат и демотивират да продължим да експериментираме с новите си модели на свързване. А когато тренираното стане вътрешно присъщ ресурс, много по-лесно и гладко ние ще можем да го прилагаме на практика – където и да отидем и каквото и да заварим там. Защото пътечката ще е утъпкана.