Когато ни е важно „всички да ни харесват“, възможно е самите ние да страдаме, за да го постигнем. „Харесването“ на околните понякога се заплаща с това несъзнателно (или съзнателно) да се съобразяваме с тях, цензурирайки себе си за сметка на гладките отношения – премълчаваме си, помагаме, изслушваме, угаждаме, съдействаме, кимаме и всъщност... ни е страх да се покажем такива, каквито сме. Понякога приятни, а понякога – не толкова. За да бъдем автентични и асертивни в поведението си, необходимо e да си припомняме, че не е здравословно и конструктивно да избягваме конфликта, нито пък спорадичното неодобрение от страна на другите.

Като за начало, достатъчно е да спрем да правим определени неща.

 Не казваме „Да“, когато не сме съгласни. 

Искреното съгласие е точно толкова полезно за отношенията, колкото и искреното несъгласие. Ако общуването е здраво, в него има място и за двете. Но когато се съгласяваме без да сме съгласни, ние всъщност вредим както на отношенията си, така и на собственото си самочувствие. Парадоксът тук е, че неудобната ни позиция или изказване биха довели до повече уважение от страна на другите, отколкото безкрайното съобразяване и толерантност. Ако се намираме в отношения, които изискват неизменно съгласяване и ходене по яйчени черупки, време е да започнем да заявяваме себе си спонтанно и „нецензурирано“ - и да видим какво ще последва. 

Не спасяваме и поправяме околните. 

Да носим отговорност за лошото настроение или неприятните изживявания на другите е не само непосилно бреме, но и неконструктивен вид „съдействие“. Ако някой изглежда закъсал, но не е поискал помощта ни, не е необходимо да го бомбардираме с идеи как да оправи проблемите си, нито с предложения как ние да му помогнем за това. Разбира се, ако помощта ни е потърсена уважително, можем да я дадем – уважително. Но и за онзи, когото спасяваме, и за нас самите, не е полезно да правим чудеса от храброст, за да се чувстваме полезни в контакта. 

Какво можем да направим вместо това? Да забелязваме как ние самите се чувстваме около някой, когото непреодолимо желаем да спасим. Какво усещаме, когато сме около този човек? Какво бихме искали да го попитаме? Какво в никакъв случай не бихме го попитали? Какво ни се иска той да направи за нас? Тези и други подобни въпроси биха могли да ни насочат към отговора на въпроса: Защо изпитваме импулс да помагаме и спасяваме. 

Не поднасяме извинения за неща, за които не съжаляваме. 

„Извинявай“ е силна дума, за която се иска кураж и умение за саморефлексия. Тя показва, че ние непрестанно се учим в процеса на комуникация, като така растем и помъдряваме. Но не е необходимо да бъдем приятни, приемливи, сътрудничещи, обгрижващи и удобни за околните, през цялото време. Дори за най-рафинирания човек е нормално от време на време да каже или направи нещо, което не е на място. Непродуктивно е да маркираме всяко свое несъвършено действие или дума с дисклеймъра на извинението. Важното и полезното е да сме осъзнати за действията и изказванията си и, когато е необходимо, да поднесем извиненията си – но не за да неутрализираме гнева или неодобрението на другия. А защото така изискват принципите ни. Можем да си напомняме - стойностните взаимоотношения не се основават на това да сме приятни, а на това да сме автентични.