Концепцията за драматичния триъгълник (наричан още “драма триъгълник) е измислена през 60-те години на миналия век от американския психиатър Стивън Карпман. 

В него по правило участват три персонажа, които с поведението си утвърждават както собствената си роля, така и ролята на останалите. Това са жертва, агресор (или преследвач) и сласител. 

Карпман посочва, че ролите в триъгълника често се разменят между участниците според динамиката на ситуацията и нарастващото напрежение.

“Виж колко много правя за теб - а ти ми се отплащаш така!”

Така например, жертвата може да се разбунтува срещу задушаващата и инфантилизираща загриженост на спасителя, а самият спасител – възмутен от този неочакван и неприемлив бунт – да премине в ролята на агресор или преследвач. 

Някои от фразите, с които спасителят може да всее вина у жертвата и да я разубеди от опитите ѝ за самосиндикалност включват: “Виж колко много правя за теб - а ти ми се отплащаш така!”, “Аз само исках да помогна, както винаги…” и други подобни изказвания, изобилстващи както от самосъжаление, така и от обвинителност. 

В настоящата статия ще разгледаме основните характеристики на всяка една от трите роли, без да се задълбочаваме върху сложната им многопластовост. 

Местоименията “той” и “тя” тук са използвани изцяло условно, в името на лекотата на текста - важно е да подчертаем, че всяка роля може успешно и рутинно да се играе както от мъже, така и от жени. 

Жертвата: "Ох, бедната аз."

Тук не става въпрос за истинска жертва, а за човек, който хронично пребивава в ролята на страдалец. Типично за този персонаж е, че винаги нещо му тежи и някой го измъчва. 

Затрудненията му са оформени за пред слушателя като непоносими, но носени със смирение. А когато развълнуваният душеприказчик понечи да предложи решение, се сблъсква с обезсърчаващото “да, но…”, с което хроничната жертва ловко обезврежда опитите на нейните помагачи да я отърват от бремето ѝ. 

Теглилата на жертвата са като опашката на гущера - ако едно се реши, на негово място магически израстват други. 

Жертвата неизменно се оказва в неравностойно положение и някой се държи незаслужено лошо с нея - партньорът ѝ, приятелите ѝ, колегите, шефът, правителството, дори звездите се нареждат така, че да трупат бреме след бреме на плещите ѝ. 

Нищо чудно, че всяка помощ е добре дошла - макар в крайна сметка да се оказва безпредметна. 

Защото жертвата е опитала всичко и нищо не помага - това е мотото на нейната хронична безпомощност. Която удобно я освобождава от отговорност и я държи на сигурно под чадъра на невинността. 

Спасителят: "Дай да ти помогна" 

Когато “пристигне” на сцената, жертвата се оглежда и за агресор, и за спасител. Някой, който да я потиска и друг, който да я въздига. 

Спасителят на прима виста изглежда като положителен герой, но предварително запретнатите ръкави го издават. 

Всъщност неговите благодеяния изобщо не са безплатни - с помагането си той абонира жертвата за редовни инжекции грижа, които понякога ѝ опротивяват, но откачането от спасителя не става току-така. 

Между тях всъщност е сключена негласна договорка: със своята загриженост спасителят си е уредил близост, смисъл и незаменимост, а с оплакването си жертвата си е резервирала рамо, на което да плаче. 

Без да трябва това да води до подобряването на ситуацията ѝ. 

Отношението между спасител и жертва е привидно нереципрочно: той е в ролята на обгрижващ родител, а тя заема позицията на неоправно дете. По задълбочен анализ обаче разкрива удобните ползи и за двамата участници. 

Ясно е, че жертвата си намира някой да отразява нейната окаяност и да носи отговорността ѝ. Но и спасителят намира собственото си спасение, насочвайки погледа и усилията си за промяна предимно извън себе си.   

По този начин той успява да избяга от собствените си проблеми в проблемите на другите. Именно затова му е важно жертвата да не става твърде оправна, с което би го лишила от възможността да ѝ угажда и да я обгрижва. 

И току-виж му се наложило да остане сам очи в очи с пунктовете, по които има да спасява, трансформира и репарира самия себе си.  

Агресор: "Вината е изцяло твоя!" 

Друга мантра на агресора (или преследвача) е "Виж какво направи!" с вариация "Виж какво ме накара да направя!"  

Ако спасителят играе ролята на задушаващо обгрижващ и инфантилизиращ родител (уж доброто ченге), то агресорът има профил на лош родител. Той е рязък, дебне за грешки и отколонения, философства, сочи с пръст, вечно е недоволен и вменява вина и чувство за неадекватност у жертвата. 

Още един болезнен похват за доминиране на жертвата от страна на агресора е засрамването. То може да е редовен ритуал насаме или публична практика - вторият вариант, разбира се, усилва болката и срама. 

Засрамването може да е направено троснато и грубо, под формата на забележка: “Ти никога ли не можеш един сладолед да изядеш без да се окапеш или да направиш мизерия!”. 

Но съществува и престорено гальовен вариант с омаловажаващи и язвителни възклицания от рода на "О, моето глупаво патенце - то пак ми се е окапало." 

По правило агресорът изолира жертвата от социалния ѝ кръг - приятели, семейство, работа. Когато изолацията се осъществи успешно и контактите се разредят до минимум, отношенията стават зависими, а условията за промиване на мозъка са меко казано идеални. 

Агресорът обяснява на жертвата, че никой друг освен него не ѝ мисли доброто, не би я търпял, той ѝ е на практика всичко и без него тя няма да се оправио сама в суровия свят, камо ли да намери любов и уважение. Нали все пак е глупавичка, нескопосана и ред други умалителни с негативна конотация. 

Ако жертвата се разбунтува срещу подценяващото отношение и забраните, агресорът знае как да я вкара в правия път с премерени дози гаслайтинг. Това е особена форма на манипулация, в която единият изкарва другия или като твърде лабилен и свръх чувствителен. 

С този ловък ход той анулира възможността на жертвата да направи обективни оплаквания, защото е "недобре с главата". 

Бяга ѝ преценката. Тя си е такава, във всичко вижда обида и заплаха. Какво толкова е казал, само се е шегувал, тя самата в момента не го манипулира с тези стратегически сълзи и кисело настроение, така ли? 

За да се излезе от порочния кръг 

Всяка роля има своите специфични задължения и за всяка има различни насоки.

Но общото послание и към тримата герои е да осъзнаят ролята, която играят - и след това решимо да се въздържат от обичайните си реакции, с което да лишат другите герои от наградите, които извличат от собствените си роли.

Задачата е нелека и почти невъзможна без терапевтична работа и подкрепа. Но с упорство и старание човек може не само успешно да излезе от настоящата си ограничаваща го роля, но и да развие неподозирани умения в процеса. 

Такива, които занапред да правят отношенията му възнаграждаващи и сигурни, а не манипулативни и тревожни.