Насреща ни, с цялото снаряжение на своята тревожност, стои човек в нужда. 

Той си е така от известно време - има потребност да “говори с някого”. 

Но е изненадващо, че тази потребност изглежда не се олекотява по добър начин от количеството говорене, което човекът извършва. 

Тази процедура на безуспешно (и компулсивно) разтоварване може се провежда с няколко слушателя, които се редуват да поемат щафетата на почивки или - в най-лошия случай - с един довереник, който стиска зъби в името на дружбата или връзката. 

И слуша ли слуша. Докато другият говори ли говори. 

Омагьосани от ролята на добрия самарянин 

В началото на “колаборацията” с човека в нужда ние буквално се натъкваме на вакантното място на спасителя - или биваме натикани в него по силата на чуждата воля и собствената си отстъпчивост. 

Заслушваме се с интерес в плочата, която ще слушаме десетки пъти след тази първа, примамлива и даже невинна демо версия. Чувстваме, че другият ни доверява нещо ценно и болезнено. Често става въпрос за съкровена тайна, която той вече не може да продължава да носи сам. 

Или за кръстопът, на който седи от известно време и раздвоението го влудява, но не може да се реши накъде да поеме. А може да сме нужни, за да оплачем с една закъсала душа скорошен провал или загуба, които носят чувства на гняв и срам.  

Човекът разказва надълго и нашироко, а ние слушаме - с лек дискомфорт или с още непомрачено от досада любопитство. 

Примамливо е да сме потребни - а какво остава за незаменими 

Ние сме годни да бъдем не само опора в труден момент, но и ръката, която вади давещия се от водата. 

В такава позиция има много комплиментарни усещания за егото ни. Естествено, че ще послушаме и ще се опитаме да помогнем на човека с дилемата (или забърканата каша). 

Възможно е още в първите “сесии” на изповядване да улавяме нещо притеснително в процеса. Може би затрудненият човек е ненаситен в говоренето и прекалява с разпростирането си във времето? 

Има нещо настървено в това да не можеш да спреш да допоясняваш неща, които вече си казал и пояснил. Именно в това се състои компулсията - човекът не може изчерпи вътрешното си напрежение със своето неспирно говорене по една и съща тема с разклонения. 

Като несвършващ кошмар, пороят от тревожни думи се лее насреща ни и ние вече не се чувстваме като мъдър изповедник, а като заложник на мъчение, маскирано като обикновена човешка трансакция. 

Там съм, но нямам право да дам знак, че е така 

Неслучайно има хора, които са известни с това, че “мелят”. Каква е разликата с говоренето? 

В разговора има усещане за свързване, за взаимен интерес и ангажиране с отговора и участието на другия човек. Също така, разговорът без неимоверно усърдие може да достигне своя финал, без задължително да му се сложат “кукички” кога пак ще продължи. 

И то да е по подразбиране много скоро, например довечера след работа. 

В меленето има един, който не спира да говори, и един, който едвам издържа на говоренето. То е не само непрекъсваемо, но и осеяно с ненужни детайли и хрумки, интерпретации, съпоставки и сравнения, както и с преповтаряне на вече споменати неща. 

Седим и слушаме, примирени с ролята на участник, чиято единствена позволена изява е подкрепата. Ако се опитаме да насочим темата към себе си или нещо странично, то за броени минути пак попадаме в омагьосания кръг на меленето по добре познатия проблем. 

Затова и започналия като добър самарянин слушател в един момент започва да се чувства дехуманизиран. 

Той е там, срещу другия, уж в позиция на диалогичност, но всъщност работата му е да поема пасивно някакво бреме, чиято тежест и плътност никога не се променят с изповядване на болката или объркването. 

Просто единият си споделя и мели, а другият или слуша на ръба на силите си, или се е научил да се разсейва незабележимо и е в собствената си глава. А приказките на човека в нужда са вече само един обезпокоителен, но не непоносим фон.  

Не е нужно да се губим, за да се намери някой друг 

Освен ако наистина не ни е приятно и ценно, полезно е да се отдалечим от такава изпиваща силите ни роля. Дам, често отсрещният човек ни е скъп, но текстурата на отношенията започва да се уврежда от практики на емоционална злоупотреба. 

Да заливаме един човек с тревогата си, знаейки и виждайки, че той би предпочел да се откопчи от тази хватка, не е белег на добронамереност. Никой не е длъжен да търпи (и то с разбиране!) неврозите на друг, принуждавайки се да ги етикетира като “човешки неща”. 

Ние хората неминуемо изпадам в немилост. Плаче ни се, блъска ни се, говори ни се. 

Въпросът е колко от болежката си да дадем на близките около нас и колко отговорно да “занесем” за изследване при професионалист. 

Той няма да се поколебае да постави граници на компулсивното въртене в кръг и най-вероятно ще ни насочи да погледнем към онова, което отлагаме с безкрайно говорене. 

А приятелствата и партньорствата ни ще бъдат пощадени от това да се превърнат в заблатено пространство за “взаимопомощ”, в което обаче все един и същи помага и един и същи се нуждае от помощ.