Понякога се случва така, че близостта ни с даден човек започва да се превръща в проект. В този “проект” ние осъзнаваме (и то не веднага), че вместо да общуваме свободно, ние сякаш през цялото време се трудим да измъкнем някой от трудности, вреден навик или болезнена житейска ситуация. Това, което е започнало като увлекателно познанство, романтична история или възнаграждаващо приятелство сега извиква в нас чувства на гняв, досада и задушаване, свързани с начините, по които отделяме внимание на този човек. Възможно е дори да се съдим за изпитваните чувства и да се опитваме да ги потулим под едно още по-грижовно и щадящо поведение. Какъв е проблемът?

Откъде-накъде?

Има една мъдрост, според която спасеният “мрази” спасителя си. Това означава, че когато се свързваме с хора, на които ние едностранно угаждаме и помагаме, те не винаги изпитват благодарност и уважение към нас. Понякога изпитват гняв, искат още повече, взискателни са и сякаш ни “давят” в собствените си потребности. А откъде накъде, след като ние сме слушали историите им с търпение, коалирали сме се с тях срещу затрудненията и сме ги нахъсвали за положителна промяна? Това са положителни действия, които би следвало да затвърдят доверието и реципрочността в едни отношения, а не да ги превърнат в неприятен дефицит. 

Отговорът навярно не е еднозначен, но доколкото може да бъде, той се корени в това, че ние може би не сме “спасили” никого със своята самоотверженост, надеждност и грижовност. Нека направим една метафора с водата и давещия се в нея човек. Ако плуваме към него и, стигайки го, откриваме, че той ни съдейства в това да го измъкнем от течението, начинанието ни ще се увенчае с успех. Но ако тогава, когато го достигаме навреме, той започва да се мята, да рита, да ни бута и натиска под водата, спасяването ще е много трудно и най-вероятно несполучливо. Такъв е случаят със “спасяването” на хора, които може би искат да са там, където са, но имат нужда някой да седи около тях и да попива недоволството, болката и огорчението им вместо тях. В този случай нашата функция не е положителна, защото ние просто правим компания на някой, който има нужда да страда в наше присъствие. 

Старанието подхранва безпомощността.

Нанси Макуилямс, американски психотерапевт и професор по Психология, споделя в своята книга “Психоаналитична диагностика”, че в работата си с мазохистични клиенти е забелязала следното: колкото повече състрадание и търпелива грижовност проявява към тези клиенти, толкова повече те отказват да се грижат сами за себе си, да поемат отговорност за ситуацията и подобрението си, и да поддържат здравословни граници. Напротив, с увеличаването на старанието по тяхното обгрижване, те започват “палаво” да деградират. Дори и недоволстват от безсмислеността на помощта, защото какво значение има грижата, ако ей ги на, стават по-зле. Тази игра носи усещане за гняв и обезсърчение на помагащия човек, който се оказва в ситуация да “вади” давещ се от водата, който сякаш не иска да плува към брега и безсрочно да пребивава в ситуация на лична криза, за която не съществува лек, но тестовете за намиране на панацеята продължават до пълно изтощение. 

Подобна игра може да се случи много често и извън границите на терапевтичния контакт с наши близки или недотам близки хора, които се намират в ситуация, изискваща разбиране. Подчертаваме, че грижата, алтруизмът и уважението към някой, който страда, е жест, който наистина може да се окаже решаващ за преминаването през труден период за който и да е човек. Но в този случай не говорим за обикновен акт на подаване на ръка, а за случаите, в които важи поговорката “подадох му пръст, а той ми отхапа ръката”. 

Как да се справим?

В тези случаи ние не се чувстваме подхранени и горди от това, че съдействаме на човек в затруднение да подобри ситуацията си. Напротив, чувстваме се изцедени, безполезни и изстискани. И това навярно е така, защото това, което се търси в контакта не е подобрение от тежко състояние, а начин вътрешните чувства да бъдат проектирани навън и делени с друг човек, който се оказва “длъжен” да ги носи - да слуша, да разбира, да се отзовава, да тъжи и да съчувства на повикване. И често в резултат на тези “спасителни” действия извършителят им не печели обич и сплотеност, а напротив - недоволство, че не е постоянно наличен и даже упрек за това, че иска нещо за себе си от тези отношения - например понякога да бъде оставен намира. 

За излизане от подобна връзка работи методът на “да излезеш с газ от калта”. С деликатна вербализация на случващото се ще бъде постигнато малко и даже най-вероятно играта на вина и изкупуване на вината ще бъда увековечена. Директното назоваване на случващото се, без упрек или настояване за промяна, би дало по-добри резултати. Но често в посока освобождение от нуждаещия се човек, а не катарзис и изчистване на отношенията. Простичкото дистанциране с твърдост и уважение би могло след време да подобри контакта и да даде възможност на връзката да стане по-олекотена и реципрочна от формата на полагането на болнични грижи за някой, който не иска да оздравее.