Понякога, ако сме честни със себе си, ще стигнем до едно тежко заключение: че неуморно и всъщност доста уморено, от доста време, обдишваме връзка или работа, в която не неполучаваме висока оценка, зачитане, грижа и внимание. Така както ни се иска. И всъщност сме убедени: Ние даваме много, а как така отсреща има толкова малко? Дали е защото сме неразумно щедри или защото доброволно сме се съгласили да преследваме изплъзващото се - и носи ли ни тайна наслада това домогване и преследване. 

Харесва ли ни да се пазарим и караме, да изливаме недоволството си и да го поправяме с нови дози заинтересованост и всеотдайност? Да редуваме враждебност с добронамереност и безнадеждност с надежда? Вкопчени в убеждението, че борбите за някого или нещо раждат победи, а търпението заслужава награди, ние всъщност може би си вредим с това, че се “борим” и “търпим” като за медал. 

Вселената не обиа да молим.

Един път чух следното изречение от позната, която много се беше старала да си намери мечтаната работа, да бъде оценена, да има успешна връзка, да се чувства сигурно и да намира реципрочност срещу огромните дози старание, които полагаше за неща, които сякаш нарочно не се получаваха или се получаваха наполовина. Тя каза “Вселената всъщност не обича да молим”. Беше открила, без да се старае да го открие, че ако всъщност не полага прекомерни усилия, желанията й се сбъдват много по-лесно и безболезнено. Беше го открила по време на боледуване, което я беше лишило от енергията за борба и доказване. 

Разбира се, тази “лесност” не беше така сладка като извоюваната с канско усърдие полунаграда - била тя внимание, признание, зачитане, повишение, или отношение. Страданието по изплъзващи се или несигурни “награди” илюзорно покачва тяхната стойност. Несъзнаваната таксономия е следната: ако е толкова трудно, значи е безкрайно ценно. И ако аз го спечеля, дори да се влача по корем за “печалбата”, значи аз наистина заслужавам. Заслужавам и СИ заслужавам. Друг не би успял, но аз успях. 

Идеализацията изисква съвършенство.

Хората, също като “вселената”, не обичат да бъдат молени. Да им се прощава мигновено. Да бъдат надлежно информирани за огромната си стойност и значимост в живота на човек. Да бъдат търсени, чакани, намирани и приласкавани. От една страна това е така, защото идеализацията често може да е неискрена и задушаваща. Неискрена, защото тя не е пряма реакция на значимостта и неповторимостта на човека, а е нашият начин да провъзгласим някого за “проект”, по чието изпълнение да тестваме собствената си непреклонна воля да превърнем невъзможното във възможно. А задушаваща я правят изискванията, които стоят зад уж “безплатното” идеализиране. 

Всъщност ние искаме съвършенство от обекта на идеализацията - да, преследваме го и му прощаваме, но заедно с това го упрекваме, следим го под микроскоп, напомняме за пропуските и за себе си, обземаме пространството с дискусии за връзката и нуждите си, търсим знаци за загриженост или охладняване, безкрайно интерпретираме жестовете, насилваме процеса и наричаме насилването “борба” и щедрост - от наша страна. 

Модели на свързване.

Тези “невъзможни” връзки, в които ние сме двигателят и боецът, а другият е “разсеяният и несериозен консуматор” може би са отглас от начина, по който сме се свързвали с нашите родители или хората, които са се грижели за нас в детството ни. Моделът, по който е протекло това свързване, вероятно е задал и тона на това как да се привързваме в зряла възраст и към кого. И колко силно. 

Ако сме били наранени или уплашени, че  ще бъдем отхвърлени, че  имаме твърде много нужди, че не се справяме както се иска, че причиняваме проблеми, че все нещо има да доказваме и защитаваме - възможно е да сме се научили да “воюваме” срещу тази привидно условна обич. Някой се научава да го прави чрез прекомерно старание в трудни ситуации и връзки, а друг се оттегля в себе си с несъзнаваното или осъзнато решение да не се занимава с “нищо и никой”. 

И ако ние разпознаваме в някой от двата типа себе си, не е небходимо да изпитваме недоволство или срам. Ние сме направили най-доброто, на което сме били способни в този момент. Дори и то да е било твърде малко или твърде много. Направили сме го и сме продължили да го правим занапред в отношенията си. Един се научил да упорства, налагайки своята всеотдайност и изисквайки желанията му да бъдат някога и някак удовлетворени. А  друг е избрал дистанцираността, импрегниран срещу съблазнителното занимание да бъде зависим, познат и, разбира се, в последствие наранен. 

Няма нужда да молим, за да получим. 

И в двата случая можем да проявим милосърдно любопитство към себе си, за да разберем какво стои в основата на нашите повтарящи се проблеми в отношенията - и е добре да изследваме онова, което внасяме и изпитваме ние, онова, което зависи от нашето участие. А не да преразказваме и изследваме другия като провокатора и причината за страданията ни. И това е така, защото в нас и историите от миналото и настоящето ни, е ключът към нашето освобождение от моделите на свързване, които ни носят страдание, изтощение и надежда за успех, без той да бъде някога задоволително постигнат. 

Ако изследваме себе си с милосърдие, кураж и готовност за промяна, шансът е, че в даден момент ще успеем да постигнем нещо по-ценно от  завоюването на невъзможното. И то ще е свързано с нас самите, а не с някой друг. И тогава сигурно наративът на живота ни би се променил - от само себе си, без упорство и дълбаене. И изненадващо - без да молим вселената или някого за нещо. Защото може би ще сме се научили, че няма нужда да молим, за да получим. И няма нужда да печелим, за да заслужаваме.

Автор: психолог  Александра Петрова