Защо меланхолията и тъгата са различни?

Защо меланхолията и тъгата са различни?

В текста “Скръб и меланхолия” Фройд първи сравнява психологическите черти на скърбенето с тези при меланхолията. И двете са реакции към загуба, но едното има точка на изчерпване (без това да означава “преживяване”), докато другото се повтаря безкрай във вътрешния свят на човека, без да намери облекчение или да намали своя интензитет. 

И при нормалната тъга, и при меланхолията съществуват болка, униние, липса на интерес към света, неспособност за изпитване на положителни чувства, самовглъбеност, апатия, бездействие и инертност. Това, което отличава меланхолията от скръбта е наличието на лошо  отношение към себе си – “от самоупрекване, през самоунижаване, до фантазии за заслужено наказание.” 

Тъга и ненавист към себе си 

Лошото отношение към себе си при меланхолията може да има много общо с ниското самочувствие, самоомразата и мазохизма, но сякаш е по-крайно и по-видимо от тях.  Човек може да се чувства непреодолимо безполезен, непотребен и ненужен. 

Той може да презира себе си и ситуацията, в която се намира, но да не намира начин да й въздейства, защото не е наясно защо точно се чувства така - дори да знае фактите и да е наясно с логичната връзка между загубата и тъгата. Нещо остава скрито и сякаш непочувствано съзнателно, докато чувството остава живо и доминантно в несъзнателния вътрешен свят на човека. 

Неясна носталгия по нещо невидимо 

Когато тъгуваме по загуба от каквото и да е познато естество, тя е ясна - тъгата има конкретен източник, ясна причина. При меланхолията това, за което се тъгува, остава неясно - то може да е нещо действително загубено или нещо налично, с което досегът не може да бъде осъществен или нещо непознато, което не можем да определим или назовем, но което предчувстваме  и за което копнеем. 

Португалците имат подходяща дума за това - “саудаде”, в приблизителен превод означава “носталгия по нещо несъществуващо”. Нещо, което нито е било имано, нито е било губено. 

Меланхолията може и да е реакция срещу конкретна загуба, срещу събитие. Но с една звездичка. Човек сякаш не е сигурен какво е загубил. Това може да е важността на загубеното, която обаче човек не може да почувства и следователно да изтъгува по нормален начин. Или меланхолията може да се причинява от факта, че човек е загубил и голяма част от себе си заедно с външната загуба, но не може да го осъзнае, обясни, почувства и проумее. 

Две воюващи вътрешни части 

По думите на Томас Огдън: “Първото е природата на връзката на меланхолика с обекта; второто е  промяната, която настъпва в Аза в отговор на загубата на обекта.” Част от усещането за загуба е съзнателна, докато друга част е несъзнателна - и именно тя може да играе основна роля в това дали скръбта ще бъде нормален процес на тъгуване или ще се превърне в меланхолия, при която емоциите не могат да бъдат искрено почувствани и изживени. 

Във втория вариант може да страдаме без никакво подобрение или облекчение, защото сякаш “не знаем” за какво точно страдаме, но това неясно страдание владее отношението ни към себе си, другите и живота. По думите на Фройд: „При скърбенето светът е този, който става беден и празен, при меланхолията - това става в самото Его.”  

Обяснено по прост начин това може да изглежда така: човек несъзнателно “разделя” себе си на две отделни части. Едната укорява, унижава и очерня другата. И това е ядрото на лошото отношение към себе си, което е присъщо за меланхолията, но не е присъщо за тъгата. 

За улеснение можем да си представим несъзнаваното като едно метафорично място, на което се води това сражение между двете части на личността. Резултатът е, че продължителната атака над едната част от другата в този несъзнаван и невидим свят води до ментално, емоционално и физическо изтощение, както и до все по-задълбочаващо се усещане за огромна и нелечима вътрешна беднота и празнота. 

Някой, когото те са обичали или е трябвало да обичат

Меланхоличният човек има хищно и жестоко отношение към недостатъците си - за разлика от тъгуващия човек, който може да запази капацитета си за милосърдие, великодушие и грижа към себе си. Затова и при меланхолията налице е ниско самоуважение и “попадане” в болезнени или унизителни ситуации, докато нормалната тъга може да протече с незасегнато чувство за лична стойност и достойнство, както и да не носи със себе си други болезнени ситуации, свързани с околния свят. 

И тук е полезен още един цитат от Фройд, който внася допълнителни нюанси и яснота в картината: “В меланхолика една част на Егото се противопоставя на друга част, осъжда я критично и третира като свой обект. …Тук ставаме свидетели на инстанцията наречена съвест ... и  на доказателства, как тя самата може да се разболее...”. 

Нещо, което Фройд наблюдава в работата си с меланхолични пациенти, е че това, за което най-силно се критикуват, сякаш не са техни собствени черти. С изследване на историята и връзките на тези хора, става ясно, че често това са характеристиките на някой, когото те са обичали или е трябвало да обичат. 

Врагът отвътре 

Изучавайки тази следа по-задълбочено, Фройд стига до следното: някога, когато любовта е била предложена, другият я е отхвърлил. Фройд не използва думата “любов”, а “либидо” - което означава много неща в едно: емоция, интерес, желание, уязвимост, привързаност, привлеченост, нужда, зависимост, обич и тн. 

Когато другият отхвърля либидото (чрез действие или поведение на фрустрация, незачитане, присмех, неглижиране, предателство), неговият “образ” става вътрешен за човека - фигурата на отхвърлящия преминава във вътрешния свят на меланхоличния човек (който дотогава не е меланхолик). 

Фройд разглежда тази “присвоена” навътре и преживявана вътрешно фигура като частта, която бива критикувана и мразена. Това е втората част, която първата напада, защото е “дефектна”. Това е основополагащото психично събитие, което поставя и началото на процеса на меланхолия, и началото на самоомразата. Нещо измъчва човек, но не е ясно какво го мъчи и за какво страда той - но е ясно, че в това страдание, той атакува себе си и се обръща срещу себе си. Което не се случва при обикновеното скърбене.

Работа със себе си и примирие между воюващите части 

За да бъде облекчена меланхолията, несъзнателните чувства следва да бъдат разбулени и преживени съзнателно. Вътрешната динамика на преследване и “сгащване” - процес свойствен за самоомразата - трябва да бъде осъзната и преживяна като неприятна и нежелана. Това е част от работата на терапевтите, които работят с обектни отношения. 

В своя опит те са успели да опознаят и опишат разбираемо един толкова неясен и невидим вътршен процес като меланхолията и, изследвайки го емпирично, да стигнат до набор от възможни действия и целенасочени преживявания, които могат да поставят началото на лечението - с умерената надежда то да донесе промяна, облекчение и възстановяване от страданието и причините за него.