Хората могат да си правят каквото си искат, а на теб може да ти дреме на шапката. 

Така казваше една преподавателка в университета. Тогава това умение ми се струваше като проява на дързост, която бързо може да бъде превъзпитана с негодуванието на околните - как така ще ти дреме на шапката? 

Естествено, както става често в живота и в терапевтичния процес, понеже тази максима хем ме възхити, хем ме подразни, тя даваше ценна информация. Какво ми липсва като похват в отношенията с хората и от къде навярно идват част от затрудненията. 

Ако винаги държим наум евентуалните реакции на околните, ако премълчаваме какво ни е засегнало или обезпокоило, ако крием раздразнението си и оставяме другите да прегазват границите ни необезпокоявани - ние може да изглеждаме любезни и “лесни” (за общуване и манипулация). 

С което си печелим одобрението и командоренето на околните, но запушваме своята автентичност и ги дразним с притворството си. 

Този с любезната усмивчица 

Обикновено зад подобно съгласяващо се и приветливо поведение не се крие просто разбран характер, а човек, който не иска да води трудни разговори и да влиза в пререкания. 

Това му коства обаче както свободата и спонтанността в отношенията, така и удовлетворението от тях. Той има изисквания и очаквания към околните, които често дори са взискателни и особени, но ги крие зад фасада от непретенциозност и добра самарянщина. 

Има шанс в по-късен етап този човек може да започне да става подъл с онези, които досега щедро са се гощавали с неговата безропотна приветливост, готовност за съдействие и отказ да е “на въпреки” с когото и да било. 

Като не казваме какво искаме, какво с нас може и не може, и преглъщаме гордостта и проклетостта си в името на някаква вечно разбрана и засмяна наша версия, по-късно може неказаното да излезе навън като подлост. 

За да изравни баланса, човекът може да започне да подмята двусмислени или хапливи коментари. “Извинявай, без да искам ти оставих бирата на слънце.” И така нататък.

Онзи с чепатия характер 

Има и друг вид хора, намират се на обратния край на спектъра спрямо хрисимата личност (която после става подла). Те биват наричани хора с чепат характер, с остър език и с къс фитил. Гордеят се с това, че казват истината “право, куме, в очи”, но често нараняват и отдалечават околните от себе си. 

Те с охота показват раздразнението си и понякога се отплесват в назоваването на “истината”. Могат да станат назидателни и да заприличат на всезнаещ родител - дори когато говорят със собствените си родители или дори с шефа си. 

В общуването между човек от първия тип и такъв с опак нрав има както плодородна почва за задълбаване в собствения модел, така и потенциал за развитие. 

Ако опакият вика и плаши хрисимия, той може или да стане още по-притворен, или чашата му да прелее и чудото да се случи. Той се развиква и остава опакия си другар онемял на каква героична прямота всъщност е способен - защо се сдържал през всичките тези години? 

Любящата категоричност бие и двата модела - всеки път 

Ако кажем нещо твърдо и с любов, после няма да ни се налага да ставаме подли. 

Когато вместо да се разпищолим в раздразнението си, удържим дрифта и използваме кратък, смирен и любящ формат за порицанието си, по-малко ще нараняваме и отблъскваме хората. 

Тя е кратка, точна и прецизна - дори, когато казаното е трудно за казване. А събеседникът се чувства уважен, почетен, дори може да е любопитен и благодарен за чутото.  

Ние сме се обърнали към него като към скъп приятел, с грижа и без лицемерни любезности, дори когато нашето съобщение е било трудно за поемане и храносмилане. 

На малцина любящата категоричност сякаш им идва отвътре. Те слушат с разбиране и се произнасят с разбиране. След среща с тях човек често се чувства окрилен. Отново е достоен, уважаван, можещ и ставащ за нещо, даже за много неща. А не неук, кьопав, глупав или провалил се.  

В любящата категоричност отсъства шикалкавенето с неудобните истини, присъщо на неизменната хрисимост и приятност в общуването. 

Когато се настроим да бъдем категорични, ние сме твърди без увъртане и без да се налага да прекалим, за да бъдем най-сетне чути. Не избягваме недоволства с куртоазия, нито преодоляваме съпротиви с наглеене и повишаване на тона. 

Категоричността е по-трудна за хрисимите личности, които са свикнали да се съгласяват и да преглъщат, туширайки раздразнението и недоволството си с хумор и замитане под килима. 

А любящият стил е по-несвойствен на опаките характери, които могат да бъдат (гневно) категорични без проблем, но да покажат обич и уважение с изказването си им се струва проява на ненужна сладникавост. 

Когато започнат да се опитват, те може да звучат комично и нескопосано, но с времето и с добрите резултати, които дава този похват, те неминуемо задобряват.