В гневливия и сопнат човек се спотайва една част, която чака нежности и не допуска да ги получи. Защото прилича на слабост и отваря вратите за злоупотреби и нараняване, за изоставяне и подигравка с чувствата. 

Особено, когато чувствата са “меки” - нежност, нужда от обич, страх от загуба на любимия човек, съмнение в собствената стойност. 

На същия принцип в човека, който угажда на околните и е подвластен на прищевките им, има една тросната част със стабилни граници и сприхав нрав, която обаче за нищо на света не се актуализира и утилизира. Защото се страхува, че ако дръзне да прояви твърдост с хората, навярно може да загуби благоразположението им. 

В гещалттерапията терапевтът и клиентът често работят в следната посока: да открият и събудят онези потиснати или заключени части от същността на клиента, които биха улеснили общуването му с околните, биха подхранили усещането му за достойнство и биха стимулирали неговата креативност и спонтанност. 

Потискането на части от нас с цел адаптация и оцеляване

Ползите от работата над нашата цялостност идват предимно от това, че ние си връщаме обратно качества, таланти, склонности и умения, които някога сме притежавали и използвали открито, но в следствие на болезнено събитие те са били изместени от стратегии за справяне. 

А стратегиите за справяне, макар и подходящи за оцеляването в предизвикателни и травматични условия, се превръщат в ограничение и препъникамък, когато опасността и болката са отминали. Животът продължава с покана да участваме пълнокръвно - но вече нещо ни спира.  

Да разгледаме два примера. С уговорката, че приемаме, че потискането на нашата автентичност с цел избягване на рискове от изоставяне, порицание и болка се случва основно в детството и юношеството. 

Останалите събития в живота, които ни утвърждават като едностранчиви и ригидни в някоя сфера, обикновено са от същата палитра като първопричините. 

Артистичното дете, която дразни потиснатия родител  

Частите, които потискаме и крием от себе си и останалите обикновено са някаква наша характеристика, която ни е навличала беди с родителите ни или с останалите деца от обкръжението. 

Едно палаво и артистично дете дразни с хиперболите си и превъзбудения си стил на разказване своя родител, който е по-студен и потиснат. 

В резултат родителят реагира гневно на демонстрацията на определен вид “прекалени” поведения - сопва се на детето, често публично, засрамва го, пресича го грубо и решимо потушава признаците на онова, което на него самия не му е по вкуса. 

Като тук не става въпрос за тръшкане, изнудване и лигавщини от страна на детето, а за общителност, бъбривост, способност за изиграване на роли, разсмиване на зрителите и така нататък. 

Все неща, които веселят и привличат околните, но са трън в очите на родителя - който изпитва нещо като завист към свободния размах на детето си, срам от собственото неумение и желание понякога да бъде така невъздържан и център на вниманието, както и разочарование, че детето се различава от него - не е затворено, откъснато и умозрително. 

Не можеш да тежиш на мястото си, ако всичко е на шега 

Каква може да е последицата от негодуванието на родителя към артистичността и общителността на детето в смисъла на теорията за потиснатите части? 

Ако то “избере” бунта и загубата на одобрението на родителя, тази част може да започне да расте и да се подхранва умишлено, завземайки като пожар територии от характера, които не ѝ принадлежат. 

Човекът отива в крайност и “предобря” с онова, което е мечател да зарадва родителя му и да бъде най-сетне прието, но никога не се случва така - то е повод за още повече студенина, порцание и недоволства. 

Тогава налице може да имаме личност, която не взима нищо насериозно и малко хора я взимат насериозно - майтапите и лекото, весело отношение наистина подразват със своя излишък. Понякога такива индивиди се описват като непорасналия Питър Пан. 

Потиснатата част тук е онази, която детето е усетило като натрапена от родителя и я е намразило - това да си зрял, отговорен, да можеш да се дистанцираш, да се държиш на положение, да си автономен и сдържан, когато етикетът и ситуацията го изисква, да умееше да демонстрираш достойнство чрез достолепие и авторитет. 

По-добре скучен и обичан, отколкото забавен и отхвърлен 

Друг вариант, както се досещаме, е да се случи обратното.За детето по-ценна е обичта и подкрепата на родителя и затова то успява да скрие своята склонност да разсмива околните и да се държи “като шут”. 

То заприличва на родителя - става тихо, срамежливо, оставя другите да водят. Уж неволно, но всъщност несъзнателно умишлено, то прави разказите си сухи и скучни, за да не “стане за смях” и да не преувеличава абсолютно нищо с разказвачески замах. 

Потиснатата част тук е детската, която съдържа виталността и умее да експериментира безстрашно, докато в горния пример това е зрялата, отговорна и възрастна част.  

Това е само един пример, с който да си представим как може да се случи потискането на наши части и склонности. 

В собствената си компания или с помощ от надежден и доверен терапевт можем да изследваме кои са отстранените и забравени наши умения и черти, които някога за пречели на дадено отношение. 

И като стратегия за предотвратяване на загубата на обичта нещо може да е било креативно преинчачено - но последиците от това са усещане за фалшивост и непълнота, както и неудовлетворение във връзките и приятелствата. 

Или пък, стратегията е довела до прекомерната употреба на дадено поведение, което е “заляло” останалата част от характера и я е превзело, водейки до вредна едностранност и залепване в държание, типично за определена детска или младежка възраст, но не и за настоящата ни.