Понякога проблемът на човек може да е това, че приема отношенията по черно-бял и краен начин. Хората около него биват описвани със суперлативи или обидни епитети, но рядко с нещо по средата.
Те са или много близки, или предизвикващи алергия и отблъскващи. Силно желани и фантазирани в идеалистични образи - или досадни и нетърпими с цялата им реалистична недодяланост и ограничения.
Това може да прави всички връзки на човек нестабилни и волатилни. Удовлетворението е интензивно, но временно.
А човекът често се чувства приет, а после измамен. Обичан, а после разлюбен - нещо е в повече в общуването и нещо все не достига. Усещането за “тамън” в отношенията тук не успява да се случи.
Да разгледаме как и защо.
Скаран с поредния злодей
Близките могат да забележат с добра доза обективност, че техните роднини или партньори често водят сражения именно с ВИП членовете от най-приближения си кръг - включително със самите обективно установяващи практиката наблюдатели.
Причината в повечето случаи е, че се е оказало, че приближените всъщност имат някакви тайни и злонамерени цели. Сякаш изведнъж човекът прозира, че онзи, който до вчера му е бил доверен и скъп, всъщност планува да му навреди или да се възползва от него.
Личността, която гледа черно-бяло на отношенческите въпроси, до съвсем скоро е имала добър другар в лицето на еди кой си. С него е споделяла с ентусиазъм щекотливи детайли от личния си живот, изповядвала си е наволите и го е канела редовно на гости или сама му е гостувала на напоителни вечеринки.
Прекарвали са си славно.
Човекът обаче изневиделица се оказва използвач, “вампир”, нарцисист и така нататък. Нашият главен герой е сериозно възмутен и в знак на уж здравословна решимост къса връзката с усещане за облекчение и триумф.
След няколко месеца двамата затоплят отношения. После пак се случва сходен сценарий - със същия или с нов познайник.
Не е изключено тук да става въпрос за хора, които са били наранявани от 180-градусови обръщания в отношението на близки хора, изоставени без обяснима причина или третирани ту грижовно, ту студено и отхвърлящо. Те сякаш по силата на първичната си рана попадат на такива партньори, приятели и колеги, които се отнасят с тях като злодеи и използвачи от миналото им.
Или пък страхът на човек да не би другите да се окажат такива изважда именно тези черти от околните хора и сбъдва опасенията, които се обмислят трескаво от напатилия се човек.
Първообразът на обичания враг
Когато едно дете е отглеждано от родители, които редуват приласкаване с отблъскване, похвали със засрамване и обич с ненавист, има голяма вероятност детето да се превърне във възрастен със специфичен и силно чувствителен (макар и често неверен) компас за човешките отношения.
Като възрастни хора, които са отгледани по този ненадежден и болезнен начин, са постоянно нащрек дали околните няма да превключат от предавка “добронамерени” на “злонамерени”.
Те буквално надушват скрита агресия, престореност в поведението, потулена завист и отречено сексуално привличане - а понякога ги локализират там, където всъщност ги няма.
По този начин те могат едновременно да бъдат изключително сензитивни за микроскопични промени в поведението и настроението на околните. Досущ като чувствителни уреди те могат да улавят емоции и намерения, които другите се опитват да скрият в общуването - от срам, хитрост или страх.
Но съществува и вариантът, в който един човек, травмиран от ненадеждно отношение в детството си (ту гальовно и насърчително, ту завистливо и гневно), да си въобразява, че разконспирира околните, докато всъщност просто им проектира онова, от което го е страх - карайки ги наистина да се държат с него така.
Ту добре, ту зле. Точно като родителите.
Показване на “най-лошото” от себе си
Когато усетят, че другият човек започва да променя отношението си, тези хора може да се чувстват силно разтревожени. Те имат нужда да знаят той добър или лош ще е спрямо тях, а не да се адаптират към различни и противоположни послания - един ден да се чувстват комфортно и сигурно, а на следващия да усещат, че ги съдят, завиждат им и ги порицават.
Един от методите, с които те “забързват” процеса, е като създават криза. Вместо пасивно да гадаят дали другият човек е добронамерен (за познат и приятел) или наистина ги обича (за партньор), те вземат нещата в свои ръце и завихрят разпарвия.
Разправията наистина често изкарва на повърхността скрити недоволства, завист и негодувание в отношенията. Затова си струва да се прави тогава, когато има неща за чистене между двама или повече човека.
В случая на човек, чиято история е изпъстрена със сближавания и емоционални скъсвания, с намирания на “страхотен приятел”, после отписан като коварен враг - добре е да държим наум хипотезата, че този човек може или рутинно да попада на антагонистични персонажи, или да идеализира и демонизира хората по инерция, в унисон със скрипта на раната, която са му нанесли неговите непостоянни и непредсказуеми родители.
Така той може да си създава модел на поведение, според който първо дава най-доброто от себе си с надеждата да е случил на човек този път. А после, в пристъп на съмнение и разочарование, да се държи обвинително и провокативно, с което да кани останалите също да изгрубеят в интеракцията.
Трудно е да се прецени кой какъв е с абсолютна точност - но ето какво можем да направим
Моят супервизьор казва, че в едни отношения усещането за двусмислие и неяснота рядко е продукт на поведението на един човек. Много по-често атмосферата на амбивалентност е съвместно създадена.
Ако държим подобен ориентир наум, може да предположим, че би било едностранчиво и недостатъчно да посочим кой е виновен за ситуацията на напрегнати отношения - онзи, който си мени настроението и отношението, или онзи който дебни за зли помисли и задкулисия.
Когато самите ние разпознаваме в себе си някои от признаците на отглеждане от емоционално непостоянни и ненадеждни родители, може да работим в следните посоки, и то най-добре с помощта на терапевт, който има опит в третирането на отношенчески проблеми, свързани с ранните преживявания и стила на привързаност.
Полезно би било да се самонаблюдаваме и то, записвайки си своите открития - какво предизвиква фалшивост в нас и кога започваме да се държим изкуствено, за да омилостивим или спечелим отсрещния човек.
С какви хора ни е най-дискомфортно да общуваме - какво чувстваме, как се преживяваме - в служеща и подчинена роля или обратното, в превъзхождаща позиция?
Какви типове партньори и приятели са ни привличали в миналото и ни привличат сега, въпреки това, че характеристиките им в свързването обикновено първо ни омагьосват, а после ни нараняват или отвращават.
Кои от реакциите ни са сякаш пресилени и прекалени? Кое е отживяло времето си и е време да бъде сменено с нещо по-стилно и адаптивно? От какво ни е срам в собственото ни поведение?
Наблюдението на тези и още много други креативни компоненти от нашето държание и вътрешно преживяване по време на общуването могат да ни помогнат да открием ахилесовите си пети, да изследваме раните си от миналото и да открием и утвърдим по-сигурни и удовлетворяващи начини да правим връзки и приятелства.
Без да ги възвеличаваме и после да ги смъкваме от пиедестала в калта.
Без самите ние първо да сме обожествявани, а после критикувани и изоставени.
Без махалото да отива от единия край в другия - от това другият да е първо прекрасен, а после - отвратителен.
