Съществува такова нещо като да бъдем “лоши” или “добри родители” на самите себе си. 

Това означава, че можем да се отнасяме към собствената личност с жестокост или великодушие. 

Обикновено при хората, които са отгледани със строги забрани, наказания и засрамване за грешки, преобладава тенденцията да се хокат сами и да си търсят кусурите. 

А онези, които са пренесли във вътрешния си свят образа на един демократичен и щедър на похвали родител, имат умението да си прощават несполуките, вместо да се самолинчуват за тях, да се грижат за себе си в моменти на трудност и да изпитват гордост от постиженията си. 

Това са хората, от които можем да се научим на милосърдие към нас самите. 

Те гледат на себе си с добри очи в моменти на провал или загуба. Това им позволява да се справят в предизвикателни ситуации с наличните ресурси, без да се вцепеняват от страх или срам. 

Повечето от нас може би попадат в първата група. На хората, които по-скоро биха си пожелали да се отучат от самокритичността и да заменят суровия вътрешен режим на дебнене и сгащване в провинения с едно по-милосърдно отношение към себе си. 

Ето какви са някои от атрибутите на великодушието към собствената личност. 

Без да претендира за изчерпателност, този списък може да послужи за ориентир и вдъхновение - тогава, когато ни се иска да имаме под ръка някой коз срещу самокритичността. 

Стабилни граници и умението да казваме “Не”

За да се чувстваме удобно в общуването, следва да изградим умението да поставяме граници на другите хора. Нещо много важно - да им ги поставяме навреме. 

Хората, които се критикуват, но са усужливи и отстъпчиви с околните, често имат слаби граници. Затова и другите се възползват от щедростта и помощта им на корем. 

Докато на човека със слабите граници не му прелее чашата и не избухне. Той наджафква превърналите се в паразити свои познати, приятели и партньори, и ги оставя в потрес след детонацията на дълго ферментиралия гняв. 

За да не се налага да търпим използвачество или условия и традиции, които са в наш ущърб, но задоволяват чужди нужди, необходимо е да се научим (и като за начало да се заставим) да казваме “Не”. 

Особено тогава, когато ни е извънредно неудобно да го кажем.  

Добрите новини са, че с времето става все по-лесно. 

Още добри новини - отсрещното уважение расте, когато човекът трябва да спазва граници, да полага усилия в общуването и да се отнася с уважение към нас, а не когато му е позволено всичко и от него не се изисква реципрочност.

Великодушие към моментите на загуба и срам 

Марк Менсън казва, че качеството на любовта към себе си не се мери с това колко сме горди в мигове на триумф, а с това доколко можем да се отнасяме добре към нас самите когато сме се провалили или сме засрамени. 

Това е много важно упражнение по осъзнатост за онези от нас, които имат желанието да се отучат от токсичната самокритичност и да утъпчат нова невронна пътечка - тази на милосърдното и приемащо отношение в моменти на срам и несполука. 

Като първи крачки по тази непозната нова пътечка можем да се тренираме да не се взимаме на сериозно. Разбира се, този стандартен съвет звучи лесно на думи, а на практика се прилага трудно. 

Да не се вземаме на сериозно не означава да бъдем безразборни в изказванията и държанието си. 

А да си позволим да бъдем клоуна или новобранеца със същата охота, с която нямаме търпение да изиграем победителя и експерта. 

Да можем да видим комичното в ситуации, в които преди сме замръзвали от страх или сме се свивали от срам. 

И да бъдем осъзнато добронамерени към себе си в процеса на живота - с повече осъзнатост и любопитство, отколкото с настървение за постигане на определен резултат и ужас от погрома. 

Стремеж да оставаме насаме със себе си 

Хората, които са великодушни към собствената личност, обичат да прекарват време с нея. 

Те имат хобита, изградили са си някакви практики на грижа за себе си. Например да спортуват, да четат или слушат интересни и облагородяващи ума им неща (не задължително книги), да ходят на спа, на масажи, да си готвят вкусно, да си пускат музиката, която обичат. 

Можем да продължим да изреждаме, но целта не е да обрисуваме живот, в който от толкова приятни за правене неща не остава време за работа, спазване на безчет неотменни отговорности, гледане на деца, жени, мъже, родители и домашни любимци. 

Не е необходимо да бъдем заможни, за да отделяме време за себе си и да се любуваме на компанията си. 

Тези занимания може да са и безплатни - разходка в парка или планината, или пък изслушване на хубав музикален албум, който притежаваме или до който имаме достъп в някоя платформа. 

Важното е не конкретното занимание, а меракът на човек да остане насаме със себе си и да си достави удоволствие по някакъв свиден за него начин. 

Разбира се, съществуват неизброимо много други прийоми, с които можем да развиваме и утвърждаваме доброто отношение към себе си. Можем да експериментираме с тях, да ги комбинираме и да ги променяме. 

От ключово значение е да бъдем осъзнати за това кога се появява осъждащият глас и да се опитваме да смекчим тона му. 

Както и да си напомняме, че имаме ангажимента да демонстрираме закрилничество, нежност и щедрост към нас самите.