Вината и срама са чувства, които може да изпитваме съзнателно или несъзнателно. Когато чувството е съзнателно, имаме възможност да го изживеем пълнокръвно и да го преработим. В случаите, в които емоцията е несъзнавана или потисната, тя заживява свой собствен живот. 

Ние може да изпитваме неоснователна тревожност, раздразнение, тъга, да се дистанцираме от близките си, без да можем да обясним какво ни подтиква да го направим, както и да търсим отдушници в преработването, преяждането, алкохола или други занимания, които отвличат вниманието ни и тушират напора на нежеланите емоции и прозрения. 

В тази статия ще разгледаме симптомите и последиците от неосъзнатата вина и несъзнавания срам, както и какво бихме могли да направим, за да се справим с непреработените чувства, които вгорчават живота ни (и често този на околните). 

Вина: “Направих нещо лошо”

Вината може да е конструктивна, когато я чувстваме съзнателно, разсъждаваме върху постъпките си и имаме желание да се променим, да работим над последиците от грешките си и да постъпваме различно в бъдеще. Така ние израстваме. 

Когато обаче вината, която изпитваме, се вихри на фронт, до който нямаме достъп (което значи, че тя е несъзнавана), нещата изглеждат по различен начин. Вината може да бъде несъзнателна, когато намираме деянието си за непростимо и немислимо. Когато то е в противовес на представата ни за нас самите. Или когато, постъпвайки по даден начин, сме чувствали, че нямаме никакъв друг избор - и сме направили грешка, която отива в “сляпото петно”, уж за да не ни измъчва. А оттам тя ни измъчва най-добре. 

Провокиране на нападки 

Когато изпитваме вина към даден човек, ние може да търсим начин да изравним точките - с което “магически” се измиваме от вината си. Направили сме нещо, което носи загуби, фрустрация, промяна в репутацията на другия човек - или сме го предатели или излъгали. Но той не знае или още не е разбрал за това (с опция никога да не разбере), или не може да свърже резултата с извършителя.

Тогава ние може несъзнателно да търсим начини да провокираме “жертвата” на своята постъпка - ако другият избухме и на свой ред ми навреди, обиди ме, прецака ме или ме изостави, то аз ще получа както “заслуженото си”, така и опрощение за греховете си.  

Необяснимо охладняване на отношенията 

Друг вариант за отиграването на вината е да се отдалечим от някой, с когото дотогава сме били в близки и открити отношения. По този начин ние губим удоволствието от контакта, но си спестяваме тежестта на двуличието. Не е нужно да играем цирк - да демонстрираме едно, а да знаем, че сме направили друго. 

Тревожност, че предстои наказание 

Част от бремето на несъзнаваната вина е неясното очакването за наказание. Когато сме натикали чувството за вина някъде дълбоко на заден план, то ни “яде” незабелязано - ненадейно започваме да се притесняваме от природни бедствия, болести, шофиране, летене, какво дебне в тъмното и така нататък. 

Очакването нещо да се стовари на главата ни изневиделица е отглас от нехраносмелената вина. Математиката е проста - няма неплатен обяд и простъпките се наказват - ако не от хора, то от жестове на съдбата. И точно неясният страх от съдбовни обрати, природни катаклизми, мистични събития, редки болести и инциденти може да е индикатор за наличието на необработено чувство на вина - ние предчувстваме наказанието и сканираме действителността за предвестници, поличби и  издайнически знаци. 

Срам: “Аз съм нещо лошо” 

Срамът, за разлика от вината, не е свързан с някакво конкретно действие или провинение, а с усещането за идентичност и лична стойност. Вината може да е следствие от еднократно събитие, докато срамът обикновено е резултат от преживяване, което се повтаря. 

Например, ако даден човек е отгледан от хора, които му се подиграват, уронват достойнството му, наказват го за неуспехи и “бели”, коментират външния му вид и умствения капацитет с обвинителен или присмехулен маниер, този човек израства с усещането, че е нещо “погрешно”. Нещо, обречено на живот със схващането, че не става - не заслужава уважение, любов, приемане и топлота (макар страстно да ги желае и фантазира), но очаква погром, отхвърляне и подигравки. 

Самосаботиращо поведение и изказвания

Несъзнателният срам, натрупан и “бетониран” с годините, може да приканва човек да се държи и говори така, че сам да си подлива вода. Уж се старае да спечели околните и да ги настори благоразположено към себе си, но на практика поведението и изказванията му често настройват другите хора атакуващо, съревнователно и обезценяващо. 

Когато самооценката на човек е в противовес на външното му поведение, той може да се държи приветливо или уверено с другите, но те долавят както вътрешното му, скрито незачитане на собствената личност, така и стаения гняв под социално-желателното поведение - и се държат в унисон с този скрит вътрешен скрипт, вместо с демонстрираните отвън характеристики.  

“Случайно” попадане в болезнени и позорни ситуации

Повтарящите се  сценарии са в живота на всеки човек представляват ключ както към неговия проблем, така и към евентуалното му решение. Тази логика важи и в случаите, в които човек е измъчван от постоянен, отдавнашен и добре забравен срам. 

Непреработеният срам не позволява на личността да развие усещане за идентичност, граници и твърда почва под краката. Дори, когато постига успехи и овации, такъв човек намира начин да омаловажи постиженията си, да ги припише на друг или бързо да ги “неутрализира” с последващ провал. 

Как можем да “храносмелим” вината и срама? 

Първата и най-значима крачка, която стартира и завихря целия процес, е да си признаем, че изпитваме вина или срам. Тъй като често чувствата са неосъзнати, което ги прави недостъпни за разсъжденията ни, полезно е да работим с терапевт, който ще ни помогне да влезем отново в контакт с отцепените си усещания. 

Второто “лековито” занятие е да бъдем осъзнати. След като сме направили първата копка с локализирането на вината или срама като част от нашия вътрешен свят, можем да се опитаме да регистрираме кога усещането се появява в ежедневието ни. Какво го провокира, в какви ситуации го изпитваме, какво го облекчава, как реагира и се променя тялото ни? 

По този начин ние позволяваме на отреченото чувство да мине на преден план в съзнанието ни и да ни изпълни, както другите усещания, срещу които не се противим, защото ги намираме за приемливи. 

Рециклиране на забраненото чувство

Терапевтичната работа е от изключително значение както за гладкото протичане на този процес по интеграция, така и за сигурността на преживяването. Ако действаме изцяло сами или в разговор с необучен приятел, има риск да се травмираме повторно и да потънем в самообвинения и още по-голям срам. 

С времето и нашия увеличаващ се толеранс към преживяването на вина или срам, ние добиваме способността и готовността да говорим за причините - какво сме преживели, какво сме направили, от какво сме се страхували, за какво сме жадували и така нататък. 

С всяка следваща крачка ние все повече рециклираме “забраненото” чувство на вина или срам - и откриваме какво предстои по естествен и жизнеутвърждаващ начин. Докато интегрираме отцепеното в тъканта на живота си и можем да го понасяме дотолкова, че то да се “преотопи” в нещо различно. Което не просто тежи, но и трансформира.