Всички имаме различни любовни истории. В някои от тях има връзка по любов. В други има връзка, но няма любов. А в трети има любов, но тя не е вложена във връзка. 

Съществуват и такива истории, в които и чувството, и естеството на връзката, са от особен характер. Такъв феномен е лимеренцията. 

Тук можем да си представим един човек, който не успява да мисли за друго, освен за обекта на чувствата си. Макар да иска. 

Той се насърчава да поработи - отнася се в мечатния. Казва си “Сега ще се насладиш на вечерята с този ти приятел, без да обръщаш разговора към добре познатата тема и без да си гледаш телефона”. 

Речено, сторено - но не

Разбира се, лимерентният човек проверява телефона си при всяка предоставила се възможност, като например ставането до тоалетната на своя събеседник. 

Да не кажем, че в моменти на тревожност (кога ще му видят съобщението и кога ще получи отговор) той може да изостави изцяло намерението за това да посвети време на приятеля си и да извади телефона директно на масата - включвайки своя мил и драг познайник в трескавото преживяване на едно особено удоволствие, което се усеща като мъчение. 

В този материал ще разгледаме лимеренцията не през философска или диагностична перспектива, а през очите на именно този приятел, който хем има интересна вечеря, хем усеща, че наблюдава нещо, което няма да свърши добре. Със състрадание, любопитство и понякога лека завист той вижда, че насреща му седи някой, когото познава отпреди, но за първи път вижда в такава светлина. 

Екзалтиран и сломен едновременно

За рaзлика от влюбването, дори да е разтърсващо, в лимеренцията има усещане за обреченост и съдбовност. Ръководно е интензивното привличане, придружено от заслепение за недостатъците на обекта на лимеренцията. 

“Заболелият” демонстрира и готовност да понася лишения и унижения, борейки се за мигове заедно и обещания за общо бъдеще. Контактът му се струва винаги недостатъчен, не само защото по правило е спорадичен, но и защото нашият човек го намира за опияняващ и несравним с други усещания. 

Приятелят забелязва още нещо: 

Обсесията изглежда едностранна

Лимерентният човек разпалено уверява своя облакътен на масата другар, че неговият любим прави планове за предстоящата връзка. Разказва му колко паметни и интензивни са моментите на интимност и как срещите са белязани от страст, страдание и смях (с щедра щипка унижения и черпак неосъществени ултиматуми).  

Приятелят усеща, че единият герой бил дал всичко, за да бъде с другия непрекъснато, докато другият дозира преживяването според възможностите и комфорта си. 

Единият участник е като човек в лунапрак. Определя си ден за забавления, идва в лунапарка, плаща си, вози се, кефи се, и после отива да си прави други неща. В които може да се потопи с не по-слаба всеотдайност и удоволствие. Това, както можем да се досетим, не е лимерентният участник във врътката. 

Той от своя страна обаче е като самия лунапарк. Той е винаги там, наличен, готов да предложи увелекателни преживявания, да свети, да мига, да пее, да танцува и да радва. Както и да понесе тръгването на своя обожествен посетител, след като той се е наситил на интензивното приключение и му е време малко да си почине. До следващия път като му се прииска. 

Лимеренцията рядко е споделено състояние. За разлика от едностранната обсесия обаче, при лимеренцията жадуваният човек не е безразличен, а е любопитен и чувствено настроен към онзи, който го желае и боготвори неозаптимо. 

На прост език, той му дава малко фъндък 

Звучи като лимерентният човек да се бори с всички сили за няколко много сладки трохички. И често това е точно така. Ето още едно нещо, което приятелят с неохота забелязва в историята. 

В повечето случаи причината за невъзможността това страстно и болезнено състояние да прерастне във връзка е, че единият човек вече си има връзка. Не е задължително този, който жадува по-слабо, да е и човекът с официалното отношение. 

Възможно е именно на заетия играч да се налага не просто да се “събира” след кризи на тревога и жадуване, но и с нежелание (но пък с широк асортимент от убедителни похвати) да играе ролята си на съпруг, годеник или приятел пред партньор, който в момента може да му се струва манипулативен, зъл, дребнав и какво ли още не. 

Появата на “съвършената сродна душа” в лицето на обекта на лимеренцията има силата да одруса официалния партньор от добрите му качества и временно да го демонизира - докато емоцията към третия човек естествено не е се изчерпи или докато не настъпи разочарование от него.

По-честият вариант в историите с лимеренция обаче е следният: именно онзи, който е свободен за нова връзка, е лимерентният човек. Той се бори за нея с всички сили и хитрини (“по корем”), а тя му се изплъзва. 

Той не е очаквал да се озове в тези недружелюбни води. Лимеренцията настъпва изведнъж, без предизвестие, и човек често няма време да си сложи всички предпазни колани - които може малко да намалят друсането от турбуленцията, но не могат да предотвратят цялото пътешествие. 

В това да си толкова жаден за някого и да трябва да си “третият човек” има допълнителен пласт тежки емоции. Срам е само една от тях. Ревност е друга. Обида е трета. 

Лошото е, че човек не може просто да спре, защото си вреди 

- както би му посочил добрият му приятел от вечерята, на която лимерентният човек плануваше да се посвети пълнокръвно и без да си гледа телефона. 

Лимеренцията, като програма на пералня, трябва да мине всичките си етапи.

Ако те условно са три - неподозираното начало, апогеят на идеализацията и жадуването и разочарованието и отказа от отношенията. По-често раздялата настъпва като емоционално скъсване, след като времето на незадоволеност и неспазени обещания нараства непоносимо много. 

Ултиматумите губят силата си, а пререканията започват да преобладават във времето на заедност, уж отредено за екстаз, а не за раздор. Именно в този етап на лимеренцията, човекът, за когото опазването на отношението е въпрос “на живот и смърт”, може да достигне своеобразната най-ниска точка на своята зависимост. 

Чрез молби, редувани със заплахи и признания, той усеща, че губи не само достойнството си, но и позицията си като непрежалим близък човек в очите на своя възлюбен - чието търпение започва да отстъпва място на раздразнителност и студенина. 

Има много различни истории на света

Има такива, в които баш след като е бил на косъм от края на отношенията, лимерентният чоек получава извънредно рядък дар от съдбата и палачинката се обръща. Гоненият става гонещ и така си и остава. По този сценарий може да се напише роман, именно защото някъде в тъканта на наратива чака невероятно рядък развой на познатата ситуация. 

Има и истории, в които лимерентният човек един ден се буди и е загубил емоцията си. 

Със смесица от облекчение и горест, че еуфорията е изчезнала като магически предмет по време на фокус, той започва да се държи овладяно и приятелски с обекта на обсесията си - дори без да инжектира изненадващата си неутралност с елементи на сърдене или нарочна студенина. 

Просто чувството си е отишло, както и е дошло - с щрак

Съществува един трети непопулярен вариант с две разклонения. Но за него е необходимо лимеренцията да е двустранна - което обаче не гарантира устойчивостта на последващия етап в отношенията. 

Това е вариантът, в който двамата се събират и или откриват, че когато се нямат, се желаят повече, или живеят щастливо, със спорадични моменти на несъгласие и раздразнение. Но тези два сюжета не трябва да подмамват хората в лимерентни отношения да чакат безсрочно с надеждата, че търпейки, се доближават до подобен развой.

Лимеренцията обикновено завършва с нараняване 

С усещане, че човек е бил използван и изхвърлен. С плакане и предъвкване на “Къде сгреших и какво се промени” на вечеря с добрия приятел и други слушатели, готови да запретнат ръкави на импровизирания терапевтичен стол на “приятел в нужда се познава”. 

Хем е ценно да сме минали през подобно преживяване. Защото то ни учи къде е ахилесовата ни пета в отношенията. Хем понякога пораженията са толкова големи, че да станем обратно на крака звучи като далечен и непосилен подвиг. 

Където и да се намираме по пътя на лимеренцията, важно е да знаем, че незнанието и тревогите ни няма да бъдат вечни. Нещо ще се случи и ние ще намерим облекчение - понякога на цената на унинието, което следва след загуба, и на депресията след периоди на еуфорична надежда и отчаяна тревога, недовели до задоволителен резултат. 

Който и да нашият развой, важно е да говорим за чувствата си и да разкажем историята си. Да намерим подкрепа, да бъдем прегърнати, като добри войници след битка, в която не сме знаели, че ще влизаме и не сме подозирали на какъв враг противостоим. Да работим над реабилитирането на самоуважението си. Да помагаме на други хора в подобна неволя. 

И да не забравяме, че не е нито трагично, нито срамно, че някога сме преминали и през това. Напротив.