Травмата, която дава начало на мазохистичното функциониране в зряла възраст е унижението. Това означава да бъдем засрамени, оскърбени и притеснени, много често публично и без да можем да реагираме асертивно и да поставим присмехулника на мястото му, защитавайки себе си - и в собствените си, и в чуждите очи. 

Според психотерапевтката и автор на психологически книги Лиз Бурбо тази травма обикновено се пробужда в първите 1-3 години от живота на детето. Това може да се случи, когато детето е засрамвано, че е направило “някаква мръсотия”, бивайки наричано на майтап или насериозно с унизителни епитети или обидни нарицателни. 

Последиците от унижението 

Понеже детето още не е изградило усещане за стабилен аз и черпи ресурсите за конструирането на своето самочувствие и усещане за лична стойност от родителите си, то може да приеме на едно дълбоко несъзнавано ниво, че е нещо погрешно, мръсно и нестойностно. Нещо, от което следва да се срамува. 

Лиз Бурбо разказва следната история като пример за унижение в детска възраст, което може да пробуди мазохизма: когато е била на шест години, Бурбо е живеела в пансион заедно с други деца. Всички момиченца спели заедно в едно голямо помещение. Когато някое дете се напишкало, монахинята го карала да мине с изцапания чаршаф през всички - представете си срама и усещането за погрешност, които това дете е изпитвало по време на тази възпитателна емоционална инквизиция. 

Монахинята навярно е смятала, че публичното унижение ще предотврати подобни случки вбъдеще. Истината е точно обратната - такива опитности в ранна детска възраст гарантират, че занапред ще се повтарят много пъти. Това, което наричаме “повтарящ се сценарий” в живота на човек. Всъщност възпитателната методика на монахинята не произтича от строгост, съчетана с прагматизъм, а от собствената й потребност да бъде наказваща с някой, който не може да й отвърне по подобаващ и равностоен начин. С безпомощна жертва - направилото беля дете. 

Посланията отвън се “бетонират” отвътре 

Друг пример за травма на унижение, който Лиз Бурбо дава в книгата си “Петте травми”, е за дете, което си е изкаляло дрехите при игра навън. Когато се прибира вкъщи, то бива овикано за това, че е изцапано, а после родителите разказват с унизителни епитети историята на гостите - или единият родител разказва на другия, който не е бил свидетел на “срамното деяние”. 

Унижението работи унищожително и когато е причинено без зрители, само между детето и някоя авторитетна или грижеща се фигура. Но наличието на публика, особено такава, която добавя към засрамването на “провинилия се”, засилва травмата и я бетонира. 

Когато травмата на унижението се повтарят рутинно в живота, детето интернализира посланията на унижение и оскърбление - те покълват в него, точно като семена в благодатна почва. Тези послания се превръщат в неразривна оперативна част от вътрешното му функциониране. То започва да се отнася към себе си като към нещо лошо, което заслужава укор и подигравки, вместо зачитане. Като към някой, който винаги носи на гърба си един изцапан чаршаф. 

Самосаботаж и болезнени случки 

В зряла възраст мазохистичният човек несъзнателно търси (и намира) ситуации, които водят до унижение и чувство на срам. Тези ситуации не винаги са очевидни. Понякога човек така завърта една безобидна или неутрална ситуация, настройвайки своето поведение и възприятие към нея, че тя в крайна сметка успява да го нарани. Процесът е несъзнателен и затова е толкова трудно да бъде забелязан и да се работи съзнателно върху него. 

Например, един човек с травма на унижение, може да се самосаботира, оказвайки се в ситуации, в които губи пари или не печели достатъчно срещу приноса си. Или да избира взаимоотношения, в които е в зависима позиция, усещайки се второстепенен, неудовлетворен, манипулиран, неглижиран и използван. 

Стремежът да се угажда на другите 

Парадоксално е, че хората с мазохистично поведение, често се страят извънредно много да се харесат на околните и да бъдат такива, каквито другите искат, но въпреки това получават отхвърляне, порицание, подигравки и се чувстват недооценени. Сякаш нещо в тях на невидимо ниво провокира околните да се отнасят с тях по недобър начин, който отново не винаги е очевиден, но винаги успява да провокира сходно чувство - чувството, че човек не си струва, не е достатъчно добър, има от какво да се срамува и на едно дълбоко ниво е “погрешен” или прави нещата “грешно”. 

Именно от желанието да получи одобрение, с което да репарира травмата си, човекът с мазохистични наклонности може да се оказва често в ролята на спасител. В това да носи на гърба си другите отново има отричане на собствените нужди и неумение да се декларира собствената стойност и позиция - без другите да трябва да бъдат радвани и съблазнявани, за да не причинят вреда или да нямат възражения.

Защо спасяването влошава отношенията 

Това поведение на спасяване, услужливост, любезност обаче рядко успява да му спечели истински, равнопоставени отношения. Спасяваният (или спасеният) рядко е благодарен на спасителя си, защото не само е получил всичко наготово и не е трябвало да плати нищо в замяна, но и понякога е бил “принуден” да получи повече отколкото му трябва. 

В ролята на спасител човек може да издържа на недобро отношение, оправдавайки другия с тежките му обстоятелства, но именно това издържане без поставяне на граници и реципрочна реакция, свиква околните да си правят каквото искат с човека, който е тръгнал да ги спасява и умее да ги понася във всякаква светлина. 

Повратният момент 

Хубавите новини са, че върху травмата от унижение може да се работи и с времето вътрешните рани могат да бъдат почистени от отровата на пренебрежението, засрамването и обидите. С целенасочена работа в доверена терапевтична среда мазохистичното функциониране може да бъде превърнато от несъзнателен набор от реакции и поведения в съзнателен процес, който може да бъде наблюдаван и изпитан по един различен начин. 

Моменът, в който човек може да се “сепне” докато реагира или се чувства по свойствения за травмата начин, е моментът, в който възстановителният процес е започнал. С осъзнатост, усърдие и постоянство, човек може да замени самонараняването и самосаботирането с милосърдие и конструктивен интерес към себе си, които от своя страна биха довели до възможността за формиране на ново портфолио от умения - асертивност, лична гордост и достойнство, поставяне на граници и изискване за уважение и реципрочност в отношенията.