Не е трудно да изтъкнем предимствата на шампоан или на паста за зъби. Но когато дойде моментът да назовем най-доброто в самите нас - според нас - реакциите са две. Срамежливо и самообезценяващо свиване или бурна и нарцистична презентация на качества и характеристики, които не притежаваме.
Два типа хора
с два диаметрално противоположни проблема на тема истинско самочувствие. Едните се крият зад фалшива скромност, а другите зад неподправена помпозност. И при двата липса усещането за собствена стойност.
Съвременният свят на бързооборотни услуги, бързооборотни връзки и бързооборотни шеметни успехи, последвани от бърнаут и депресия изисква от нас да бъдем в едно постоянно състояние на бдителност за това как сме видени и да осъществяваме прецизен и превъзбуден маркетинг на собствената личност.
Успешни, амбициозни, пробивни, заможни, стройни, харесвани, желани, имитирани, огрели навсякъде и с несвършващ резервоар от печеливши хрумки, пиково либидо и жизнена енергия, независеща от липсата на сън и диетата, която изключва каквито и да е въглехидрати.
Прекрасно. Кои свои качества всъщност уважаваме в себе си и правят живота ни интересен и удовлетворяващ? Кое поведение усещаме като органично наше, неподправено от мерака да се харесаме или да задминем околните?
Ние не сме паста за зъби, която избелва супер
Нито шампоан, ефективно стимулиращ растежа на косата. А сякаш дори на ниво познати и приятели ни се налага да бъхтим със запретнати ръкави за позволение да “ставаме” за нещо. Да имаме какво да покажем и с какво да се похвалим.
Да не би да сме изостанали от тренда или да не можем да си позволим разни непростими за изпускане удоволствия, коментирани и практикувани като елементарни необходимости.
Възможно ли една снимка в платформа за маркетинг на лайфстайла да ни носи радост, ако пожъне безсмисленото възхищение на завистливи познати и френдзоннати обожатели, или да ни изпълва с униние, ако не привлече вниманието на аудиторията. Значи нещо не е както трябва.
Следва да се напъваме по-добре
Желанието да бъдем приети чрез завист и копиране неминуемо изкривява нашата идентичност. Дотолкова, че можем изцяло да я подменим с поведение, обкръжение, занимания и придобивки, които биха ни били скучни и нетърпими, ако нямаше кой да ги забелязва като наши и да цъка с език.
Мнозина от нас са израснали в хронично състояние на глад за внимание от родители, които са били твърде заети, твърде уморени или твърде ангажирани с проблемите на оцеляването и връзката.
И не са успели да ни покажат любопитство, радост и приемане относно това кои сме ние - без да правим нещо изключително да провокираме похвалите им и без да се проваляме колосално, за да си изпросим загриженост и подкрепа.
Един „лайк“ не лекува усещането за невидимост. И сто хиляди не го лекуват. Един приличен партньор не подхранва усещането за стойност. Но и приличният партньор, плюс любовник, плюс още трима-четирима обожатели не носят утеха.
Когато сме били хронично гладни за одобрение и се научим да го търсим с рекламиране на собствената личност, откриваме, че вече не ни засищат просто внимание и валидация. Необходимо ни е преклонение. Отдавнашният неутолен глад за любов от първите ни години вече се е превърнал в бездна. Каквото и да хвърлиш в нея — потъва.
Какъв е най-доброто “лекарство”, което може да се предложи на тази армия от души, гладни за приемане и възторг?
Социалните мрежи
Уж невинно и развлекателно място за сравняване по обиколка на ханша, успех, популярност, интересен живот, вечна младост, брой приятели, брой посетени дестинации и така нататък.
Усещането е чудесно: моделираш си примамлив и безупречен аватар, докато реалното „аз“ с дефектите и крехкостта си остава скрито на сигурно. И voilà, съвършената персона, която обикаля света, носи размер S, макар да яде паста и кроасани, излъчва сексапил в домашни дрехи и вечерни рокли, усмихва се сякаш няма нито една грижа на главата, излъчвайки не само чар, но и вътрешно равновесие.
Ето, не плачи
Даже още по-добре, за какво ти е да чувстваш. Не мисли прекалено. Животът е кратък - отиди до мола, изпий едно кафе, гледай някой задължително ненатоварващ филм. Лесно е, приятно е, всичко се случва без потрепване и почти без усилие.
Раната от незабелязването и жаждата за аплодисменти расте в условия на излишък от фиктивно внимание. Въпреки привидната задоволеност и лесност на съществуването, въпреки усмихнатите и задължително ненатоварващи връзки, съчетани със задължително ненатоварваща работа, апатията и срамежливостта остават, а идентични сценарии с подобен край се повтарят и в работат, и в приятелствата, и в любовните отношения.
Свободата да бъдем себе си идва с готовността да бъдем нелюбими. Да живеем с недостатъци и липси. Да си знаем от какво ни е срам. Да позволим на живота да е понякога весел, понякога болезнен, понякога скучен.
Животът не е за аватари. А за пълнокръвни, изобилстващи от несъвършенства хора, които имат куража да падат и да стават, носят на неодобрение и не се разтапят при одобрение, имат собствени гледища и позиции, знаят къде са границите им и с годините са развили дружелюбен диалог с недостатъците си.
