Травматизацията настъпва тогава, когато вътрешните и външните ресурси не могат да предложат защита срещу надвиснала външна заплаха.

Много травматизирани хора доброволно и сякаш компулсивно се вкарват в ситуации, които им напомнят за тяхната първоначална травма. Самият човек трудно би могъл съзнателно да разбере и обясни подобни поведенчески пресъздавания със събития от миналото.

Фройд приема, че целта на повторението е да се овладее състоянието, но клиничната практика показва, че това се случва рядко; вместо това, повторението става причина за по-нататъшно страдание от страна на жертвите и околните.  

Нежеланите травматични спомени могат да се върнат под формата на физически усещания, ужасяващи картини или кошмари, поведенчески пресъздавания или съвкупност от изброените. 

Tравмата moxe трайно да увреди способността на човек да се справя с нови предизвикателства и често хората, които не са интегрирали своятс травма, са обречени да повтаря тпотиснатите си спомени като настоящи събития, без да може да осъзнаят, че те са нещо, което принадлежи на миналото.

Настоящата статия показва по какви начини травмата бива повтаряна на поведенческо, емоционално и психично ниво. 

Насилието в детска възраст 

Хората, които в ранна възраст търпят насилие и липса на грижи, започват да мислят, че просто такъв е животът. Това ги учи, че самите те нямат никаква власт и контрол над живота.

Като възрастни те се надяват да изтрият миналото посредством щедри прояви на любов, компетентност и примерно поведение. Когато това не се случи, те са склонни да си обясняват ситуацията с това, че грешката е в тях. 

Понеже обикновено имат ограничен опит в ненасилственото стиковане на различията с партньорите си, тормозените в детството хора може да се лутат между идеално им поведение, целящо да постигне идеална хармония, и състояния на безпомощност, в които всяка комуникация им се струва безплодна. 

Завръщането към механизми за справяне от детството (например самообвиняване, вцепенение, злоупотреба с алкохол и наркотици с цел емоционална анестезия) подготвя почвата за повторение на травмата от детството. 

Агресор и жертва 

При поведенческото пресъздаване на травмата, индивидът може да играе ролята както на жертва, така и на насилник. Това означава, че отиграването (пресъздаването) на травмата на човек може да се състои в нараняване на околните или в самоунищожителни поведения и практики, насочени към собствената личност. 

Съществува научно установена закономерност между тормоза в детска възраст и издевателството над други хора. Общоизвестен факт е, че много от престъпниците например са били физически и психически малтретирани като деца.

При малтретираните деца често се наблюдават саморазрушителните действия - блъскане на главата, хапане, горене и порязване на собственото тяло.

Гневът, насочен към себе си и другите е винаги централен проблем в живота на хора, които са били жертва на насилие.

Резултатите от контролирано, двойно-сляпо проучване относно травматичните причини за граничното личностно разстройство (небезизвестното бордърлайн разстройство), сочат, че сeксуалнoто малтретиране в детска възраст има връзка със самонараняването по-късно в живота, и по-специално с практиките на самопорязване и гладуване. 

Тук могат да се включат и други форми на себе потъпкване и саморазрушение, като например злоупотреба на алкохол и наркотици и различните видове хранителни разстройства.

Неадекватното родителство 

Когато хората, от които детето следва да получава сигурност, грижа и нежност, се превърнат едновременно в източници на опасност, срещу която детето се нуждае от закрила, то маневрира, за да установи отново чувство на сигурност. 

Вместо да се нахвърли върху грижещата се фигура и по този начин да изгуби всякаква надежда за закрила, детето обвинява себе си. То се привързва от страх и „глад“ и става тревожно послушно. 

Джон Боулби нарича този феномен „поведенчески модел, при който избягването си съперничи с желанието за близост и грижа и при който гневното поведение има вероятност да стане видимо.“

По време на самото издевателство жертвата често се дисоциира емоционално, с усещането, че й е непосилно да повярва, че инцидентът се случва в действителност. В резултат на това следва типичната посттравматична реакция на вцепенение и затваряне в себе си, които водят инертност, депресия, самообвиняване и чувства на безпомощност.

Когато нямат достъп до обичайните източници на утеха, хората могат да се обърнат към своите мъчители. Възрастните, както и децата, могат да развият силна, емоционална връзка с хората, които периодично ги тормозят, бият и заплашват. 

Малтретираните деца често се вкопчват в родителите си и отказват да сменят дома си.

Много заложници и жертви на отвличания са плащали гаранцията на своите похитители, изявявали са желание да се венчаят за тях и са имали сексуален контакт с тях. 

Социални работници, полицаи и други служители на закона са непрестанно озадачени от силата на подобни връзки между възрастни. Този сюжет е толкова често срещан, че служителите от социалните служби са започнали да изпитват чиста ярост към хора, заклещени в подобни взаимоотношения.

Свръхвъзбудимостта и слабата емоционална регулация 

Една от основните характеристики на травматичната реакция е хроничната физиологична свръхвъзбудимост (hyperarousal) на стимули, които напомнят на травмата.

Жертвите на предишна травма реагират на настоящи стимули все едно травмата се е завърнала, без да подозират, че причината за паническите реакции е минало събитие, а не текущи стресови фактори. Затова тези индивиди автоматично реагират на заплахите като на извънредни ситуации, изискващи действие, а не мисъл.

Колкото повече контекстуалните стимули напомнят условията, при които е настъпило първоначалното възникване на спомените, толкова по-голяма е вероятността за изплуване на подтиснатия психичен материал. 

Усещането, че жертвата се е върнала обратно в ситуацията, станала причина за първоначалната им травма, може да бъде провокирано както от вътрешни състояния, така и от външни събития, напомнящи на преживяната травмата.

По време на силни стимули преживелите травма хора обикновено избягват новото и сляпо се придържат към познатото поведение, независимо от това какви ще бъдат последиците. 

Например при стрес животните, подлагани на електрошок, се завръщат обратно в клетката, в която са преживели първоначалните си травматични преживявания (или отиват на закрити места, наподобяващи тази клетка) - вместо да предпочетат по-малко познати и по-безопасни места, които не им напомнят за болезненото минало.

Източник: https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/2664732/