Невъзможните връзки всъщност не заслужават напълно името си. Защото точно тяхното възникване и продължаване всъщност ги прави възможни. Те са процес, в който участниците имат връзка, но тя не може да бъде удовлетворяваща, защото е тайна, рядка, проблемна или нереципрочна. Често единият идеализира (и демонизира!) другия, защото той е затруднен да се отдаде напълно на връзката - той е “проблемното звено”. 

(Тежка) борба на всяка цена!

Сърцатият воин за любовта дава всичко от себе си - от любовни обяснения, съпроводени със сълзи, до заплахи и ултиматуми. Еуфорията и агонията се редуват с изненадващо предсказуем ритъм, като моментите на близост, признания и обещания изпълват боеца за любов с екстатична вяра в по-доброто утре, а миговете на разделеност, неяснота и конфликт отприщват в него често безгранична и неконтролируема тревога, бяс и тъга.

В това описание няма ирония. Но да, с конкетна цел, то е хумористично в своя преразказ. Защото понякога това, което ни липсва, когато възприемаме една ситуация твърде сериозно, е усещането за лекота и хумор. В невъзможните връзки това игриво и креативно възприятие с времето (а и може би и от самото начало) бива изместено от разрушителна зависимост към близостта и един свръхфокус върху състоянието на отношенията, който диктува както мъчителното безсъние, така и изтощителната еуфория - ако очакванията някак и някога бъдат задоволени, а жаждата - утолена. 

Аз натискам, ти се дърпаш. Ти натискаш, аз се дърпам.

Може би всеки от нас в някакъв момент от живота си е бил от всяка от страните на подобни взаимоотношения. Понякога е бил обожествения колебаещ се - той се изплъзва от обожанието и молбите за повече взаимност и яснота по силата или на нерешимо свое затруднение (зает е, в депресия е, има работни проблеми), или по силата на своята нерешимост доколко всъщност желае да се свърже пълноценно със своя обожател. Или пък, сме били в позицията, която мнозина биха се съгласили, че носи повече болка - ние сме идеализирали някого, с когото не можем да бъдем както искаме, негодувайки, че нашата отдаденост и привързаност не съответстват по сила (и посока!) на тези на нашия избраник. 

В никоя от двете роли няма нищо срамно, обидно или дори неполезно. Напротив, те ни учат на безценни уроци за това къде са нашите бутони за отиграване на вътрешни модели на привързване, за които може би не подозираме, защото техният механизъм е неуловим. Възможно е тайно от себе си ние умишлено да избираме обекти на своята любов, с които усещаме (на интуитивно ниво), че ще ни бъде трудно да се свържем удовлетворяващо. Около техния персонаж винаги съществува една трудност, която ние, избирайки ги, ще можем да атакуваме, понасяме, обстрелваме с молби за промяна, и накрая - намразим. И няма защо да се сърдим на своите избраници, защото те ни показват ясно, макар и болезнено, някаква истина за нас, която може да държи ключето към промяната, от която имаме нужда. 

Лош късмет или добре познат стар сценарий? 

Може би студенината на хората, които избираме ни напомня за дистанцираността на нашите родители или хората, които са се грижили за нас в детството ни. Ние имаме склонността да се стремим към това, което е познато, дори то да носи страдание. Може би несигурността на невъзможната ни връзка и конфликтите в нея наподобяват това, което сме научили за любовта в много ранна възраст - понякога обичаме и ни обичат, а понякога се държат грубо и ненавистно с нас, без да можем да разберем защо. Ако не сме излекували объркването и наранеността от тези ранни травми, възможно е да търсим начин да поправим “края на историята”, избирайки сходни сценарии на любов, съпроводена с трудности, незнание и стардание, които да преборим и да си върнем изконното усещане, че всъщност сме обичани. И да можем да си позволим да обичаме себе си и да избираме за себе си отношения и връзки, които ни радват, изграждат и зареждат. 

Път към промяната. 

За да не се самонараняваме безкрайно или поне твърде дълго, можем да си помогнем не като моментално спрем да се занимаваме с това, с което се занимаваме. Просто с прекратяването на настоящата ни трудна връзка ние няма да решим детската си травма. После може да срещнем отново същата история, но с друг протагонист, и да изживеем точно онова, от което “мъдро” сме избягали. За да работим по-успешно и задълбочено върху възстановяването си и да създадем нови модели на свързване, добре е да погледнем по-надълбоко с помощта на професионален терапевт. Както и да имаме смелостта да приемем миналото си, милостта да заобичаме себе си без доказателства и външна намеса, както и търпението да стигнем до всичко това, въпреки, че пътят може да не е дълъг и на моменти нелесен. Но ако обичаме трудното и се лекуваме именно от обичта си към него, предизвикателствата в терапевтичния ни процес не би следвало да ни уплашат.