В книгата “Нашите вътрешни конфликти” (“Our inner conflicts”) психотерапевтката Карън Хорни споделя следното: въз основа на трудностите, които хората преживяват в ранните си години, е възможно те да усвоят три различни едностранчиви и не изцяло автентични поведения, които им се струват работещи и свойствени, но всъщност са продукт на нерешения вътрешен конфликт. Ето как изглеждат изкуствените решение на вътрешния конфликт като поведения с най-просто описание:

Да съм обичан (за сметка на свободата и самостоятелността си), да съм необезпокоен (за сметка на интимността и свързването), да съм най-добър (за сметка на емпатията и принадлежността). 

Вътрешната невъзможност да изберем между две противоположни желания, нужди или импулси, е несъзнавана. Това, което се вижда на повърхността са опитите за решение на вътрешния конфликт, а не самият конфликт. 

Процесът обикновено протича в сляпото ни петно и затруднението ни може да е видимо за другите в поведението ни, докато на нас самите ни е трудно да го забележим непредубедено, да го осмислим и да намерим ново решение, което работи. От една страна личността има позив за растеж и свързване, а от друга е обременена от своя минал опит (често горчив), който блокира спонтаността и доверието. 

Така се пораждат три изкуствени решения на вътрешния конфликт, които Карън Хорни нарича: Движение към другия, Движение срещу другия и Движение надалеч от другия. Под “движение” тя има предвид базовата невротична мотивацията на личността - постигане на любов и близост, постигане на свобода и дистанция или постигане на съвършенство и напредничавост. 

Нека разгледаме всяко едно от трите изкуствени решения на вътрешния конфликт, които управляват поведението ни, оперирайки от изходната точка на превенцията и страха, без да постигат ефективно разрешаване на вътрешното напрежение.      

1. Движение към другия - Жаждата за любов  на послушната личност 

Основната нужда на такъв човек е тази от приемане, близост и любов - които често са така крайно преследвани, че създават зависими отношения, вместо равнопоставен съюз. При хората, чиято основна мотивация в контакта е постигането на приемане, съществува непреодолим импулс за намиране и свързване с партньор - това може да е приятел, партньор или любовник. 

Често тези хора вярват в съществуването на “идеален партньор”, който им служи като “половинка” - в буквалния, а не в преносния смисъл. Върху него се проектира изискването да удовлетворява очакванията от живота, да държи наум и да отговаря за емоциите на своя любим, да способства за поддържане на самочувствието, да радва и обгрижва, както и да участва дейно в живота и преодоляването на трудностите на зависимата личност.

Желание за интензивно сливане и липса на граници 

Неумението да се чувстваме цялостни, когато сме сами, често води до прилепчивост, която рано или късно започва да тежи на околните и да ги отблъсква. Един човек, който има огромната нужда да е в почти непрекъсната слятост с другия (който няма подобна нужда) в даден момент ще започне да бъде бреме за по-самостоятелния партньор. 

Колкото повече отсрещният се опитва да утвърди границите и да актуализира правото си на самостоятелност, толкова повече зависимият партньор затяга схватката с хитри маневри - случват му се неприятности и той има нужда от помощ, разболява се, сърди се, протестира, проверява, напомня за себе си и манипулира за внимание. 

Често хората, които имат компулсивна нужда от приемане и любов, не са в контакт със собствените си потребности и проявяват слаб интерес към това да развиват потенциала си извън дейностите, извършвани в двойката. 

По-скоро биха се съгласили и примирили с неща, които не харесват или ги нараняват, отколкото да рискуват да изкажат истинското си мнение и с това да предизвикат конфликт, охладняване на отношенията или намаляване на тяхната честота или интензивност. Без другия те се чувстват тревожни - за тях собствената им стойност се определя от степента, в която партньорът им отразява тяхната значимост. 

Скритата враждебност и недоволство 

Това, което може би те несъзнателно потискат в себе си, е агресията и недоволството към другите - те се приемат за забранени емоции, които застрашават отношенията. Когато обаче едно обикновено чувство се потиска твърде дълго и твърде добре, то започва да “ферментира” и се процежда в поведението по други начини. 

Как се случва това? Чрез язвителни забележки, случайно “изтърване” на тайна, която не е трябвало да се разкрива, подронващи достойнството коментари, комплименти с негативна конотация, нарочно забравяне на важна информация, както и бавене, когато другият бърза. Когато не е изразена, агресията се превръща в пасивна агресия. Човек изглежда послушен и с “лек характер”, докато всъщност останалите интуитивно усещат стаената му враждебност и го нападат, без никоя от страните да може да обясни какво точно е предизвикало нападката. 

За тези хора би било добре да работят над усилването и стабилизирането на собственото си усещане за лична стойност, умението да прекарват време сами, толерирането на тревогата от незнанието, понасянето на разочарованието на другите, развиването на автентичността и способността да отстояват идеите и мнението си - дори и особено когато това означава да влязат в пререкание с някого или да застрашат изкуствения мир в отношенията си. 

2. Движение срещу другия - Жаждата за съвършенство на агресивната личност 

Такива индивиди имат нарцистична личностна структура, като цялата енергия е ориентирана към постигането на впечатляващ образ. Важно е в сравнение с другите човекът да изглежда по-успял, по-надарен, по-привлекателен, по-заможен и по-силен. 

Хората, които преследват съвършенството и на всяка цена държат да побеждават, често вярват в старата дарвинова максима, че най-способните са орисани на прогрес, докато изоставащите следва да загинат. 

Те са способни на емпатия и сътрудничество, но само ако никой от участниците не поставя под съмнение факта кой ръководи парада - при оспорване на тази позиция, агресивната личност реагира с буен гняв и дехуманизиращи реакции, които обезличават опонента й, лишавайки мнението му от стойност и валидност. 

Хората са просто пионки, които следва да бъдат използвани

Движението срещу другия се характеризира с една особена нужда. Другите трябва да бъдат подчинени, надхитрени и използвани за лична изгода. Осъществяването на личния потенциал и постигането на целите не носи само белезите на спортсменски хъс, а по-скоро съдържа и елементите на токсичния нарцисизъм, при който останалите хора са просто пионки, които следва да бъдат използвани за стъпала към целта или хладнокръвно съборени, в случай, че пречат на постигането й. 

В отношенията с партньор агресивната личност не търси интимност, разбиране или сигурност, а обожател, който да “лекува” усещането за вътрешна пустота и недостатъчност. Те очакват да бъдат боготворени, търсени за съвет, оставени да командват и ръководят. Послушанието и сервилността са основните характеристики, които определят техните партньори - те следва  да захранват нарцистичната личност с похвали и възхищение, като не си позволяват да подлагат на съмнение нейното величие, правота и изключителност. Ако това се случи, разко партньорът бива зачеркнат, презрян и изоставен. 

За хората, чието основно движение е да вървят съревнователно и използвачески срещу другите, саморефлексията често е невъзможна, а терапията е предизвикателно начинание. На едно по-зряла възраст, когато животът вече сам им е поднесъл добро количество уроци и материал за размисъл, те може да омекнат и да започнат да се отнасят с другите с повече отвореност и уважение. 

Скритата нужда от уязвимост и свързване 

Тяхната скрита и непризната нужда може да е от уязвимост и автентично свързване, в което те няма нужда да доминират и впечатляват околните. Проблемът е в страха, че ако не са нещо изключително и не демонстрират непрестанно силата си, другите хора ще се възползват от тях или ще съзрат ахилесовата им пета, с което действие ще ги обезличат и ще нулират крехкото им усещане за лична стойност. Именно от този страх извира арогрантното и самозвано поведение, с което подобни сценарии се обезвреждат в аванс. 

Обикновеното изследване на вътрешния свят и усвояването на нови подходи и умения в общуването с цел обогатяване на личността и намаляване на патологичната едностранчивост в действията, е много трдуно за тези хора. Те биха имали мотивация да се занимаят с подобно самоизследване, не за открият раните си и да се опитат да ги излекуват, а за да научат още техники, с които да играят по-майсторски играта, която обичат. 

3. Движение надалеч от другия - Жаждата за свобода на откъснатата личност 

Основната характеристика на откъснатата личност е нуждата от суверенност и неприкосновеност. Това създава усещане за сигурност на хората, които изпитват голямо затруднение да допуснат другите до себе си. Когато близостта започне да нараства, тези хора имат непреодолимия импулс да вдигнат непробиваема стена между себе си и света, за да се предпазят от наводняването с чувства и страхове, които не могат да контролират. 

Много често индивидите, чието основно движение в контакта е да стоят надалеч от другия, са креативни личности, които влагат цялата си енергия в избран вид творчество или конкретно призвание. Тъй като голяма част от живота им минава в посветеност на занятията, които хем ги интересуват, хем ги изолират от другите, тези хора успяват да станат майстори в сферата, в която са избрали да се развиват. 

Иронично е, че в много случаи те се оказват във връзка с хора, чиято основна цел е постигането на близост и любов. По този начин сякаш животът нарочно натиска бутоните им, като ги изправя пред предизвикателството да защитават границите си именно от онези, който най-ловко умеят да ги нарушават. Ако използват възможността креативно, и двете страни могат да научат ценен урок - и по свързване, и по самостоятелност. 

Всякакъв вид натиск, принуда или ограничаване е непоносим

Хората, които по-скоро стоят далеч от другите, не задължително водят отшелнически начин на живот. Просто в отношенията си с другите предпочитат общуването да е интелектуално, професионално или по друг начин занимателно - например спортни дейности и хобита, които не изискват емоционална инвестиция, близост и саморазкриване. 

Откъснатата личност не е физически откъсната от другите, а просто отделена емоционално от тях чрез добре работещия навик да не се въвлича твърде надълбоко в контакта. Тези хора обикновено са отговорни и надеждни, снабдени с вътрешен етичен компас, който диктува действията им така, че те си печелят уважението на околните по естествен начин. Проблемът за откъснатата личност идва, когато заедно с уважението, спечели и симпатиите и потребността на другия от сближаване и емоционална интимност. 

Карън Хорни посочва, че за тези хора всякакъв вид натиск или ограничаване, носи усещане за непоносимост. Те забелязват дори, ако яката на ризата им е твърде стегната или ако обувките им стягат. Не обичат тесни пространства и ниски тавани - нищо, което носи усещане за клопка и контрол. 

Скритата потребност да бъдеш видян и приет 

Интересно е, че скритата нужда при подобно самодостатъчно и саможиво съществуване, може да е потребността от това да бъдеш видян и приет такъв, какъвто си. Когато вътрешният конфликт стане твърде турбулентен или след някаква загуба или провал, хората, които по принцип жадуват основно свободата, може да изпитат неутолим глад за свързване, разкриване и интимност. Но в такива случаи това не е катарзис, който води до различно поведение, а инцидентно, компенсаторно събитие, за което те по-късно може да съжаляват, защото са се показали като такива, “каквито не са”.

За хората, които по-скоро биха странили емоционално от другите, е добре да усещат, когато позивът за свързване в тях се появи, и да си позволяват да го демонстрират. Колкото повече толерантност развиват те към някое неизбежно ограничение, толкова повече ще бъдат способни да използват ограничението креативно, така че да бъдат гъвкави, вместо ригидни, в различните житейски ситуации. 

С малки крачки тези хора могат да работят с алергията си към интимността по начина, по който се работи с с физиологичните алергии - започва се отдалеч и се стои за малко, като времето на контакт плавно се увеличава, в зависимост от индивидуалните възможностите за промяна.