Като наближи новата година и хората усещат, че един цикъл приключва и предстои да започне нов. Осмислят постъпките си през изминалата година - удобно е да се разсъждава в рамките на месец или година, защото човек има контекст и ограничения, които помагат да се отсее важното от незначителното. 

Залагат си в какво ще се променят. Какво, което е било в техни ръце, е утежнило живота им или го облагородило - например поведението. И какво, което е дошло отвън и не е подлежало на техния контрол, ги е подмамило да реагират конструктивно или пък самосаботиращо. 

Промяната не идва по терлици 

Понякога “деструктивността” е съставката, без която промяната не може да започне да се случва. 

Например най-накрая да избухнем след като сме се сдържали дълго време и с това вместо да увредим отношенията и да обидим другия (както става, когато си изпускаме нервите за щяло и за нещяло), и двамата чувстваме облекчение, че неизговорените неща са назовани, а близостта се е увеличила по почти магичен начин. 

А понякога дълго сме се борили със своя склонност, която ни вреди - да кажем да ревнуваме или да се държим грубо с близките си. Постигнали сме някакъв успех, но не сме се променили истински в посоката, която си представяме. Още малко остава - за онези, които редом със старанието да се променят, изпитват и смирение пред това какви са. 

Парадоксалната промяна 

Фриц Пърлс, създателят на гещалттерапията, казва, че промяната по натура е парадоксална. Колкото повече се въртим трескаво около идеята да избягаме от себе си като от нещо “недобро” или “недостатъчно добро”, толкова повече увековечаваме неврозата си - искаме да сме други, а сме все по-ярко онези, които не понасяме. 

Парадоксалността на промяната според Пърлс идва от съгласието. Съгласим ли се мъдро, а не примиренчески или в изморен яд, с това какви сме - изведнъж започваме да можем да действаме и да бъдем и другояче. 

Старата максима, че когато пуснем нещо, което искаме, едва тогава го получаваме, важи и тук. 

Та да погледнем към новата година и формулирането на няколко ценни неща, които може да държим наум - за автора на статията те изпъкват като интересни цели в следствие на терапевтичната работа, личните преживявания и неизбежните уроци на живота през тази година, като те претендират само с известна полезност и то само за някои хора и със сигурност не претендират с важност и изчерпателност. 

Съгласие със случващото се 

Когато удари тревогата, тя казва “Еди какво си със сигурност НЕ трябва да се случва”. И с това стартира един неовладяем цикъл от паника. Ние, съвсем не по будистки, с всички сили и с посинели от бутане ръце, отблъскваме въпросното нежелано еди-какво си. 

Същото важи и за изгарящото желание, за искането, за “не мога без това и онова”. Има един израз “да се влачиш по корем” за нещо - означава да се тръшнеш, че го искаш, а видимо то да ти се изплъзва (поне за момента). По този начин губим както самообладанието си, така и достойнството си. А често и времето си. 

Не е приятно да си го напомним, но след стотния път носи облекчение и смирение - нещата са такива, каквито са, и каквото има да става, ще става. Така казваше майката на сто годишния старец в книгата “Сто годишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. 

Достойнство и финес в постъпките и думите 

Понеже в горната тема стана въпрос за достойнство - не е излишно да си припомним как в много емоционално тежки ситуации, то е основната, от която отклоним ли се, тръгваме надолу от добрия си образ и само губим в слабостта. 

За всеки човек достойнството се усеща по различен начин и той сам може да напипа кое е достойното му поведение в дадена ситуация. 

Правят впечатление възрастните хора, които са живели в едни времена, в които репутацията на човек е имала значение и това да държиш на думата си и да можеш да живееш с малко, да отстъпваш на другите като “по-големия човек” и да приемаш съдбата си с храброст и смирение се е считало за висша добродетел. 

Тези са само някои от атрибутите на достойнството. За да бъде достоен един човек, изисква се той да може да преглътне изкушението да избухне - в гняв, в ревност, в оскърбление. Това обаче не означава нито да тика неудобните емоции под килима, нито да отлага гнева и обидата си докато те не ферментират. 

Достойнството не е акт на скриване на неприятните реакции под булото на фалшива любезност и добре прицелена лъчезарност. 

А просто умението да не се отклоняваме в реакцията и думите си от своята представа за изисканост. Да кажем истината със стил и да сме готови да се дистанцираме или да си тръгнем от там, където не сме добре дошли - с класа и категоричност, вместо да преглъщаме омаловажаващо отношение и да оставаме още с надеждата, че след някой и друг скандал и ултиматум нещата ще се подобрят. 

Любопитство към процеса и безстрашие спрямо резултата 

Любопитството към хода на процеса и необвързаността с резултата са свързани и със съгласието със случващото се, и с проявата на достойнството. Какво обаче добавят те? Едно жизнеутвърждаващо приветствие на това, което предстои да открием, разберем или изпитаме, живеейки.

Да поддържаме в себе си една любопитна настройка може да произведе ползи в различни области на живота ни. Например в ситуация на тревога, ревност или несигурност, можем да се опрем на любопитството, вместо на желанието за контрол и мъст, и да видим какво ще се случи - нещо повече, ние можем храбро да нямаме претенции относно какво ще се случи. 

Защото безстрашието дава свобода и подхранва достойнството, а зависимостта и ядосването (както и влаченето по корем) смъкват авторитета и нашепват, че деградацията в действията и думите е приемлива, ако се чувстваме чак пък толкова зле. 

И така, с тези три философски-психологически подсказки наум, можем да си поразсъждаваме къде през годината сме изменили на някое от тях, а пък то е можело да ни даде сила, да повдигне духа ни и да одухотвори поведението ни, ако сме се напънели да го практикуваме. 

Идеята на тези три практики е да се замислим потребни ли са ни и къде, евентуално как биха могли да облагородят нашия характер и да хармонизират отношенията ни. Искаме ли или не да започнем да се придържаме към тях - и ако, да, да сме готови да го правим насила в началото, докато не започне да ни става свойствено. 

А по пътя да забелязваме какво се променя, ако успеем да приложим тези идеи в живота си - в поведението, мислите и думите. И следващата година да имаме материал за сверяване и, разбира се, нови цели.