Думата „Трябва“ има светла и тъмна страна. 

Ползата от нея е в това, че ни учи как да упражняваме волята си и да затвърждаваме печелившите си навици. 

Един човек, който не умее да си казва какво „трябва“ и какво „не трябва“, трудно ще се възпира от разрушителни и саморазрушителни поведения.

Но „Трябва“ може да има и злокобни измерения във вътрешния свят на човек. 

Там, където строгият глас на обвинението повече се занимава с това да сочи с пръст грешките и да засрамва личността, отколкото да създава волева система, годна да обезпечава здравословни избори и креативни решения.

Предмет на тази статия ще бъде именно тъмната страна на думата „Трябва“ – въплъщението на вътрешния съдник, който сякаш ни наблюдава и ни шепне как не сме достатъчно успешни, как дрешката ни е прекалено тясна за фигурата ни, как сме казали нещо неподходящо, как всъщност другите ни се присмиват. 

И така нататък.

„Талантът“ да се дебнем за провинения

Когато често и ригидно прилагаме към действията и изказванията си изискването за това какво „трябва“, ние може да парираме своята автентичност и да живеем замръзнало и уплашено. 

По този начин показваме на другите една редуцирана и окастрена своя версия. Тя е така компресирана и преиначена, за да може (в идеалния случай) да обезвреди възможното осъждане, отхвърляне и подигравки.

Подобно „свиване“ на личността може да настъпи при както при възрастните, така и при юношите, когато са имали критично настроен родител, който е следял за отклонения от канона и правилата – той не е забравял да назидава, хока и наказва за проявите на непокорство и невнимателност.

Така може да израсне един човек, който е запечатал в себе си гласа на зорко следящия родител и го чува на заден фон върху всичко, което прави или казва. 

„Тук прекали“, “Там не се постара достатъчно“, „С това се изложи“, „Естествено, че другият е по-красив/ талантлив/ обичан/ успешен от теб.“

Заключени в невидима система от „правилни“ квадратчета

Чувайки недоволния глас на обвинението и присмеха в себе си, ние може да се опитаме да го омилостивим като правим и казваме каквото „трябва“. 

Само за да открием, че колкото повече се сдържаме от това да бъдем себе си непринудено - като стратегия за минимизиране на рисковете от провал - толкова повече се чувстваме като посмешища, клоуни или неудачници.

Заветите на „Трябва“ са създали бетонна система от невидими квадратчета, в които ние послушно, но и обезсърчено се опитваме да стъпваме – за да не стъпим накриво.

Но самооценката и увереността ни не се повишават с придържането към вътрешните изисквания на суровия, недоволен глас - усвоен в детството и често слушан с неосъзната покорност до късно в живота.

Жестокият стремеж към съвършенство

Когато се придържаме сляпо и неотстъпчиво към необходимостта да определяме какво „трябва“ и какво „не трябва“ да правим, ние може не само да бягаме от допускането на грешки, но и да се стремим към едно илюзорно съвършенство.

Има „правилен“ начин за всичко и отклоненията от него се приемат за (задължителни) възможности за корекция. 

Тук може да си представим един човек, който има прекалено тесни разбирания за това как “трябва” да изглежда, как “трябва” да се изказва, какво “трябва” да работи или колко “трябва” да печели.

Добавете това за кого “трябва” да се венчае и кога “трябва” да има деца - и колко. 

Животът започва да звучи задушаващо, а не вдъхновяващо. 

Прилича на желание за самоусъвършенстване и за развитие – но не е

Разликата със здравословния стремеж към развиване на потенциала ни и токсичната необходимост да се придържаме към строги и ригидни идеали е, че в първото има гъвкавост и свобода, усещане за любопитство и право на „грешки“, отвореност към други начини за извършване на нещата и готовност за изследване, анализ, синтез и пробване на нещо ново.

Дори в този либерален модел на самоусъвършенстване може да се прилага често и на големи порции добре калената воля – но не с фанатичната убеденост, че приложението й и резултатите от нея са въпрос на живот и смърт.

Както може да се досетим от само себе си, вторият вариант на стремежа към съвършенство, е лишен от гъвкавост и изобщо от отвореност към различни опции за действие (мислене и говорене).

Той представлява по-скоро желязна система от правила, според които индивидът може да маневрира в едно извънредно тясно пространство, делящо „правилното“ от „неправилното“.

Досадното наливане на акъл у останалите

Свирепата вътрешна осъдителност на гневния родител отново често е налична у хората, които се придържат неотклонно към това какво трябва и не трябва да се прави – в почти всяко отношение в живота.

Такъв човек може безпроблемно да се превърне в мърморкото, който хората избягват заради неговата дребнавост и вечното изтъкване на чуждите недостатъци.

Хлябът не се реже така, обувките се връзват еди как си. Не така, иначе. Не е правилно да се плува така, не е достатъчно топло за тези дрехи, не е достатъчно формално за онези. 

И така нататък и така нататък.

Някои от нас прекарват живота си около такива мърморковци, които ежедневно и понякога ежечасно ги облъчват с премъдри програми за това кое е добре за тях и кое никак не е.

Последиците от живота с всезнаещ мърморко

Често в присъствието на зорките блюстители на „правилото“ останалите се чувстват неадекватни, недобре облечени, недостатъчно успешни, някак сконфузени, необяснимо замръзнали и компресирани. 

Те просто усещат (в комбинация с това, че често ясно го чуват) критичния глас на личността, знаеща най-добре кое как трябва да се прави.

И или започват да я избягват, или започват да я подслъгват и да крият както мнението си, така и заниманията и потребностите си от нея, което с времето накъсва текстурата на отношенията и може да издигне дори между близки хора стена от фалшивост и неудовлетвореност, за която няма лек, защото често е неназовима.

За да се справим с навика да се подчиняваме на това кое “трябва” и кое “не трябва”, достатъчно е да сме осъзнати за моментите, в които гласът се включва и започва да назидава и да сее критики. 

Следващата крачка е да намерим начин да го озаптим. 

Тук на помощ идва милосърдието към себе си, развиването на умението да се приемаме такива, каквито сме, както и настройката да приемаме живота повече на игра, отколкото като състезание със само един възможен победител или изпит със само един верен отговор.