Всички сме били (лудо) влюбени в някой, с когото не можем да бъдем наистина заедно. Четейки статии за сродни души и пламъци близнаци, може би сме се обнадеждавали, че затрудненията, изпитанията и преследването (извършвано от наша страна) в един момент ще доведат до щастлив финал, в който ние най-накрая печелим изплъзващия ни се любим. 

Дори тези концепции да съществуват и някои хора наистина да срещат сродни души и пламъци близнаци, с които преживяват поредица от изпитания преди да достигнат наградата на заедността, в тази статия ще разгледаме по-прозаичните варианти на едностранно пламенните отношения. 

Обещания за промяна и светли бъднини 

Тези връзки не започват като “ограбващи” - но накрая, когато приключат, усещането е,че сме били ограбени и дренирани. Дали сме повече от другия и повече, отколкото бихме дали изобщо за нещо - ако знаехме, че преследваме илюзорна цел.

Хората, които са преминали през такъв вид връзки, споделят, че страстта в тях е интензивна и всепоглъщаща. Редуват се моменти на еуфория с моменти на истерия. Конфликтите са чести и вихрени. Отсъства усещане за сигурност, въпреки че в моменти на заплахи, ултиматуми и временни раздели, изплъзващият се участник дава обещания за промяна и светли бъднини. Гонещият само това и чака. 

Пристрастеност към другия и спасителни акции

Тези връзки имат елемент на зависимост и пристрастеност. Или пък са изградени изцяло върху тази основа. В тях и страстта, и тревожността, и гневът са с високи децибели. 

Този, който гони, чувства, че трябва да се доказва и да предотвратява разколебаване у бягащия. В същото време, гонещият таи яд в себе си, заради това, че той всячески се “раздава” за тези отношения - винаги е на линия, освобождава си деня и си променя ангажиментите, ако случайно изникне опция за среща, прави подаръци, изслушва, помага, прави услуги и увеселява. 

Този участник сякаш си е “навил” на пръста да промени или спаси бягащия - от някакъв вреден навик, от деградивен живот, от незадоволителната му основна връзка (която се дискредитира и демонизира в полза на вярването, че истинската любов е тази със самия преследващ). 

Афинитет към трудностите и лишението 

От общочовешка гледна точка - разбираемо е, че и даже е полезно за опита, да преминем през бурята на невъзможната връзка. Ако интегрираме преживяното, можем да научим безценна информация за себе си. За това какво ни задвижва, какво ни отблъсква, как се нараняваме и компрометираме сами - и какво да направим, за да поемем по по-възнаграждаващ път. 

От психологическа гледна точка, нашата посветеност на невъзможното единение с изплъзващ се партньор, може да ни намекне, че всъщност ние сме пристрастени към това да ни е трудно. Нервната ни система (и емоционалните ни отговори) може да се калибрират по този начин, ако сме израсли в среда, в която никога не се знае какъв ще бъде родителят към нас в този ден - зъл и упрекващ или благ и обгрижващ. 

Сякаш никога няма постоянен във времето образ с неизменни характеристики. Трудно е да отгатнем кое е истина - ненавистта или обичта. Критиката или похвалата. Гневът или нежността. И трябва да се борим, за да “заслужим” хубавото, издържайки на лошото. 

Добре забравеното старо 

Тогава, когато пораснем, може да се чувстваме привлечени към добре забравеното старо. А то често е свързано не със сигурност и безусловна любов, а с незнание, страх, еуфория и облекчение - или тревога и съкрушеност. 

Тази добре забравена стара ситуация сякаш намира своето изражение в лицето на нашия “соулмейт”, който изменчиво ни търси, изменчиво ни обича, изменчиво охладнява и изменчиво изчезва от живота ни. И после се появява. Героят не е нов, просто актьорът е сменен. И вече не се намира в родителска роля, а в партньорски одежди. Но приликите са налице. 

Какво да направим 

Няма нищо лошо в това да преминем през връзка като тези, които описахме по-горе в статията. В тези връзки има и много приятни, окриляващи и жизнеутвърждаващи неща. Пламенната страст, еуфорията и адреналинът - това са изживявания, които ни учат къде са нашите граници. Разбираме какво е да се будим с вълнение, от което ни присвива стомахът. Разбираме какво е да се радваме с всичкия допамин в тялото ни. До откат. Какво е да се тревожим до изперкване. Какво е да се ядосаме в безмощността си. Какво е да се стараем до синьо. 

Работата с терапевт е неимоверно полезна в такива случаи. И като ресурс за подкрепа в труден момент, и като фенерче, с което да открием какво в нас ни води в епицентъра на подобни наративи. И оттам - може да започнат разплитането и наместването. Процесът изисква кураж и толеранс за стръмните участъци от пътя. И е добре, когато има кой да ни подкрепи, за да вървим по трасето с усещане за защитеност. 

Опознавайки се, лекуваме себе си. 

Опознавайки себе си, ние разбираме не само къде са нашите граници, но и къде са скритите таланти, ресурсите на креативността и издръжливостта, колко крайни емоции можем да генерираме и изтърпим - и от какво естество са те. На какво ни напомнят, кога сме ги изпитвали преди, назад във времето? И към кого? 

По този начин нашите ранни отношенчески травми и рани могат да станат видими за нас. Могат да ни накарат да ги почувстваме и забележим. И тогава вече можем да работим с тях, за да ги излекуваме. Облекчението идва по пътя, а пътят е невъзможен без участникът да мине и през по-трънливите му участъци.