Темата за стереотипите се обсъжда с увеличаваща се честота в съвременния свят, но означава ли това със сигурност, че ние сме се научили да забелязваме кога вкарваме някого в ограничената, малка кутийка на предварително оформеното си мнение за него и ситуацията му? Кога съдим (често без да се усещаме) и стереотипизираме хората, без да полюбопитстваме наистина кои са те. 

Понякога става така, че нашата толерантност може да се изрази предимно на думи (в спорове, дискусии и коментари в социалните мрежи), но отсъства в делата и поведението ни, в предразположеността ни към другите в общуването.  Може би просто защото още не сме се тренирали напълно в изкуството на креативната неосъдителност и мъдрото великодушие към пъстротата на човешката личност. 

Отказът от стереотипизиране изисква ежедневни усилия 

Напоследък сякаш ни се налага да демонстрираме толерантност и е някак изпълнимо на думи, когато става въпрос за големи въпроси, свързани с групи хора, които знаят как да разклатят лодката. 

И докато образоването по темата, популяризацията на значимостта на толерантността и призива за отказ от стереотипизиране полагат основата на зачитащото и продуктивно междуличностно отношение - от значение е не само да сме дейно в изказването на позиция, но и ако е по силите ни, да забелязваме кога сме автоматично нетолерантни и стреотипизиращи в най-обикновените си контакти. 

Да стереотпизираме хората е равносилно на това да отказваме да ги видим - и се отнася за всеки, когото срещаме и с когото общуваме, не само за специалните случаи с подчертано социална значимост.

Калибриране на толерантното отношение

Толерантността има смисъл в качеството си на вътрешноприсъща настройка към другите, която с напредване на времето и увеличаване на практикуващите я се превръща в стандартизиран вид отношение. 

Колкото повече хора въстават срещу едно дискриминиращо поведение (и с целенасочено усилие се въздържат от него), толкова повече онези, срещу които то е насочено, могат да се облагодетелстват от резултатите на непрестанно увеличаващото се приемащо и неосъдително отношение. Нещо, от което всички имаме нужда. 

Истинската толерантност има нужда не само от липса на оценъчност, но и от страст. 

Тя е отпор срещу неправомерно подценяване, заклеймяване или маргинализиране, а не просто спокойно заявена подкрепяща позиция, която не коства нищо на автора си, изказващ я от необезпокоеността на дивана вкъщи или на удобния стол в някое кафене.

В съвременния свят често е уж достатъчно да изкажем (без страстно да можем да защитим) една неясно толерантна позиция, която не ни обвързва с конкретни ползотворни действия, ориентирани към положителна промяна, а само изтъква нашата склонност за словесно застъпничество с по-малко облагодетелстваните. 

Трябва ни страст и лично отношение - за да интегрираме това, което звучи прекрасно на думи в действията си, и то да стане естествена част от нашето поведение и подход към останалите. 

Умишлена неосъдителност  

Смисълът на проявата на толерантност, както и на диалога, разобличаващ дискриминацията, не е в това да се чувстваме активни и модерни личности, а постепенно и дружно да променим навиците си за реагиране на това какъв е този или онзи. 

Толерантността и отказът от стереотипизиране изискват лична позиция по темата, обвързана както с изказвания, така и с поведения - тя означава, че умишлено ние няма да сочим, няма да разпитваме, няма да критикуваме и няма да се извръщаме възмутени. Ще оставим другия да бъде този, който е - както може би ние самите жадуваме да бъдем приети и оставени на мира. 

Какво дава толерантността на онези, които рядко я срещат

Дава им усещането за приетост, за нормализация, за включеност и задружност - обикновени чувства, които често биват отнети както с груби, така и със съвсем фини девиации от добронамереното човешко поведение. 

Толерантността е проява на компетентна човечност, тя не е венецът на нашата поносимост към чудатото. 

Отвъд “странното” има толкова много обикновени истории, на които се гледа с осъдителен и недоволен поглед, а те не получават своята порция “толерантност” и своят дял усърдие в посока разбиране. Защо? Защото са обикновени и немодерни. 

Тези истории съществуват от началото на света и в тях има герои, които се измъчват с въпроса за самоопределянето (добър или лош съм) и с въпроса за приетостта (виновен ли съм или съм невинен), но малко хора се интересуват от тях. Защото не са актуални. Не са стряскащи. Не са различни. 

Макар че са. 

Навикът на целенасоченото милосърдие

Когато минаваме през света, особено днешния, изпъстрен с препоръки за равноправие и равнопоставеност, хубаво е да си припомняме да погледнем с милосърдие и креативно любопитство на онези, чиито дилеми ни изглеждат прозаични и даже досадни. 

Да не забравяме да чуем оплакването на бабата пред блока, която не може да гледа сериала си с добро качество - и да съдействаме, ако е по силите ни.

Да не забравяме да попитаме “Как си” и да бъдем готови да чуем какъвто и да е отговор - без очаквания и моделиране на това кое е приемливо и кое не. 

Да не забравяме да поглеждаме на обикновеното, както и на необикновеното с целенасоченото милосърдие, което в моменти на срам, болка и безпомощност сами сме жадували, но или не сме го получавали, или не сме смеели да го потърсим.