Силното куче и слабото куче

Силното куче и слабото куче

Представете си двама герои, описани така: единият поставя правила и следи за изпълнението им, кара се и наказва за грешки, винаги настоява да се казва и прави това, което “трябва”, поставя отговорността на първо място, какво ще си кажат хората е закон, а свободната воля е едва след дисциплината, задълженията и всичките “трябва”. Този герой също така никога не се натъжава и на плаче, но понякога бие и разплаква другите. 

Вторият персонаж е плах и някак сломен, срамува се, спотаява се, прави малки пакости, но после предлага хиляди просълзени извинения за произволията си, мечтае си, пее си - но тихичко и скришно, за да не му се присмеят или да не му се скарат, плаче и страда, не обича отговорности, но пък затова безкрайно обича емоции. 

И сега нека си представим, че тези герои не са някъде извън нас, а вътре в нас. Първият наподобява описаното от Фройд суперего - наказващо и строго, не позволява нищо весело и импулсивно, напротив - той принуждава, плаши и засрамва. Вторият герой обаче не прилича нито на ид-а, нито на егото, а повече прилича на персонаж от роман, който е уж с добро сърце, но също така със слаба воля. 

 

Двета страни на една и съща монета 

Фриц Пърлс, създателят на гещалттерапията, нарича тези герои top dog и underdog - в близък превод може би те звучат като “силното/ злото куче” и “слабото/ страхливото куче”. Силното куче е онази част от нас, с която постигаме, тренираме, успяваме - чрез нейните повели ние си налагаме, забраняваме, ядосваме се на себе си, принуждаваме се, сравняваме се гневно с по-успелите или по-имащите, срамуваме се и се самобичуваме за провалите си, броим грешките си и усещаме как самочувствието ни пада надолу, а спонтанността изчезва. 

За свенливото вътрешно дете 

Слабото или страхливото куче е “меката” част в човека - в нея има нещо детско, но тя не е невинна. Детското по-скоро идва от приликата с липсата на зрялост у децата, както и със спонтанността присъща на тях. Тази част представлява нашия капацитет за обич и уязвимост, за тъга, за творчество, за забавление и непринуденост. 

Тя става срамежлива (ние я крием от себе си и света), когато силното куче завземе твърде много от вътрешния ни свят - и респективно от външната ни изява. Тогава нашата спонтанност отстъпва място на желателно поведение, съобразено с околните, постигането на евентуални ползи, избягването на рискове и тн. Ние започваме да живеем сковано. Това прави “слабото куче” срамежливо и пакостливо - то трябва да се крие от силното куче, за да не бъде джафкано или набито. 

Когато слабото куче е завзело твърде голяма територия от вътрешния ни свят и управлява реакциите и поведението ни, ние може да бъдем незрели. На нас не може да се разчита, не се вместваме в срокове, но пък изпитваме с лекота романтични чувства и се отдаваме на творчество, може да сме отвеяни, да си позволяваме грешки, но и да страдаме от последствията от тях. Но страданието и поемането на отговорност не винаги са едно и също нещо. 

Ползите от слабото куче са, че то ни дава нашата жизненост и автентичност. То подхранва връзката с вътрешното ни дете - онази част, която търси закрила и обич, открива приключения, пита странни въпроси, любопитства, откривателства, влюбва се, разлюбва и добива емоционален опит в живота. 

Когато сме твърде сковани, изпълнителни и рационални, тази част бива потисната и нейното отрицание си личи в липсата на удоволствие от живота. Не доволство или задоволеност, а удоволствие. Един уж безсмислен процес, който обаче носи усещане за виталност и смисъл. 

За суровия вътрешен родител 

Функцията на силното куче е да ни направи и поддържа възрастни - да носим отговорност, да не се излагаме, да постигаме повече и по-добре. Твърде много от слабото куче би създало слабохарактерност, която непременно рефлектира в степента на самоуважение и уважение от околните. 

Постиженията, измервани в скали и цифри, често са заслуга на добре работещите повели на силното куче. Може би с изключение на случаите, в които  става въпрос за огромен късмет или индустрия, която приветства специфично характеристиките на слабото куче. 

Според гещалттерапията силното куче се представя като по-могъщата вътрешна част, докато слабото куче крие силата си зад фасадата на жертва. Силното куче може да въплъщава това, с което се гордеем и възхваляваме в себе си – но на цената на сурови вътрешни правила, които ни забраняват или ни позволяват дадено поведение, думи, мисли, емоции и така нататък. 

Фриц Пърлс сравнява силното куче с хулиган, който борави основно с постулатите на „Ти трябва“ и „Ти не трябва“ - да правиш, казваш, мислиш или чувстваш еди какво си. Това е събирателен образ на идеалнизираните ни черти, докато слабото куче е олицетворението на презрените ни характеристики. 

Силното кучето се свързва със силата, успеха и славата - то често може да бъде нахъсващо и вдъхновяващо, но също така и бичуващо и сурово. Намира недостатъци, наказва за грешки и блокира спонтанността. Силното куче е като жесток родител, докато слабото куче е по-скоро като едно малко, уплашено и уязвимо, но едновременно любопитно дете.

Да осъзнаем полярността и да подхраним баланса

За да живеем пълнокръвно вътрешните си части и да извличаме ползи и удоволствие от тяхното съжителство, те следва да бъдат в баланс. Не, че “трябва”. Защото думата “трябва” би принадлежала изцяло на силното куче, което само по себе си нарушава баланса. 

Но ако опитаме да усещаме и разпознаваме кога кое куче говори и действа и да осъществим равностоен и открит диалог между тях, можем да се научим да пускаме и двете кучета в правилния момент и в подходящата ситуация. 

По този начин ние ще добием усещане за цялостност, ще разнообразим начина, по който преживяваме себе си и околните, и ще можем да действаме гъвкаво в различните ситуации, защото познаваме и меката, и твърдата си страна - а така насърчаваме растежа и озрелостяването и на двете.