Лори Шванбек: Вие сте известна по целия свят със своята открояваща се и дълбокомислена перспектива за това какво прави един брак устойчив. Какво според вас липсва в повечето клинични подходи към сексуалността и интимността в западния свят?
Естер Перел: Какво липсва? Най-вече адекватно обучение. Признанието, че сексуалното здраве е неразривна част от цялостното психично и физическо здраве – и това признание следва да дойде както от специалистите по ментално здраве, така и от останалите здравни работници. Огромната част от терапевтите, работещи с двойки, нямат никаква подготовка по темата за сексуалността. През годините терапията за двойки се е превърнала в практика, напълно лишена от сексуалност.
Сексът е нещо като розовият слон в стаята. Повечето терапевти избягват да говорят за него, не знаят как да говорят за него и често чакат двойката сама да повдигне темата. А самите партньори изпитват неудобство да говорят по взаимно заобикаляната тема, което означава, че сексуалността остава незасегната. А тя е от ключово значение.
ЛШ: Може ли да се каже, че вашият подход към терапията на двойката приема сексуалността и еротичния живот за два жизненоважни фактора за здравето на връзката?
ЕП: Да, така е. Аз гледам на интимния живот на двойкат като на основополагащ елемент от тяхната връзка. Качеството на сексуалните отношения е неразривно свързано с романтичния идеал, който е изгража идеята за съвременната любов. Ние взехме любовта и я вградихме в брака и дългосрочните отношения с отговорности, дори и в тях да няма брак. А след това сексуализирахме любовта. С демократизацията на контрацепцията освободихме жените от рисковете, които някога съпътстваха секса, и така сексуалността се откъсна от необходимостта да представлява репродуктивна функция. Както казва Антъни Гидънс, тя се превърна в непрекъснат процес на самоопределяне.
Сексуалността в дългосрочните партньорства вече не е свързана с това да се създаде потомство от десет деца или с брачните задължения на жената, а е вкоренена в желанието – в свободната, суверенна воля на индивидите да преживеят интимна близост с партньора си. И така неусетно ние обвързахме сексуалното удовлетворение с брачното щастие – именно тези промени превърнаха сексуалността в изключително важен елемент на модерния брак.
Докато пишех Mating in Captivity осъзнах, че интересът ми не е съсредоточен само върху сексуалността като такава. Със сигурност като терапевт не намирам за интригуващи и полезни въпроси като: „Правят ли секс тези двамата? Колко често? А с каква продължителност? Какъв ли е стилът им? Сменят ли пози? Считат ли се за асексуални, ако правят секс по-малко от 11 пъти в годината?“ и прочее. Изобщо не ме вълнува статистиката или информацията за сексуалното представяне - тема, която занимава обществото ни с нездравословна интензивност.
Много по-любопитен и подходящ ми се струва въпросът какво събужда у една двойка усещането за жизненост и вълнение - за Ерос като двигателна сила на близостта.
Когато хората се оплакват от липсата на страст в сексуалния си живот, това не винаги означава, че те искат повече секс. Но винаги означава, че копнеят за по-добра сексуална връзка.
Разграничението, което аз правя между секс и еротика, всъщност се зароди от работата ми с травма. Съпругът ми ръководи Международната програма за изследване на травмата към Колумбийския университет и често работи с хора, оцелели от изтезания. Много съм се чудила: „По какво разбираме, че някой отново е намерил път към живота след травматично преживяване?“ Отговорът е: когато човек отново започне да твори, да играе, да се завръща към светa и да използва отново онези части от себе си, които са склонни на откривателство и експанзия. Когато отново усеща като свои онези свои части, свързани с усещането за свобода и разширение, а не само за тези, които се стремят към осигуряването на безопасност.
Израснах в Антверпен, Белгия, сред общност от хора оцелели от Холокоста. Там имаше два вида хора: онези, които не умряха, и онези, които се върнаха към живота. Първите бяха приковани към земята – недоверчиви, уплашени, убедени, че светът е опасно място и удоволствието е нещо немислимо и невъзможно. Защото за да играеш, да рискуваш, да твориш, е нужно поне минимално усещане за безопасност – необходимо е да се освободиш от самонаблюдението, за да изпиташ тръпка и радост. А онези, които се върнаха към живота, бяха хората, разбрали, че еротиката е антидотът срещу смъртта.
ЛШ: Това е изключително силно послание. Срещате ли много двойки, които идват при вас с усещане за „мъртвост“ в отношенията си?
ЕП: Да, но често „мъртвостта“ не е само в отношенията – понякога усещането е вътре в самия човек. Една от основните причини за изневяра според мен е именно стремежът да се пребори това чувство на застиналост и апатия. Усещането за сивота и празнота рядко е по вина на партньора – обикновено то се случва с постепенно натрупване. Процесът прилича на атрофия на жизнеността.
При хората, които говорят за липса на сексуална близост, често единият партньор страда повече от другия. Но всъщност не страда само заради липсата на секс – ключовият незадоволен копнеж е по свързването с живеца, с виталността, с усещането за свързаност с другия човек. От другата страна на този копнеж често стои описанието на емоционалното състояние на “мъртвост”: чувствам се апатичен, вцепенен, угаснал.
ЛШ: Всъщност вие говорите за еротиката като израз на либидото и жизнената енергия. Как помагате на двойките да възвърнат страстта в живота си?
ЕП: Има едно упражнение, което харесвам – заимствах го от работата на Джина Огдън. Каня партньорите да довършат следните изречения: „Затварям се в себе си, когато...“ и „Охладнявам, когато...“
Обикновено сме свикнали да казваме: „Ти ме караш да се затварям в себе си“ и „Ти ме ме караш да охладнявам“. Но рядко се питаме: „Кога аз самият се затварям в себе си и кога охладнявам?“ Например: „Охладнявам, когато проверявам имейли преди лягане. Охладнявам, когато не проявявам интерес към това, за което ми разказваш. Затварям се в себе си, когато се тревожа за децата. Когато си спомням детството си. Когато не си давам време за мен самата или мен самия.“
ЛШ: Тоест това упражнение насърчава поемането на лична отговорност?
ЕП: Точно така. Партньорите се редуват да споделят, докато съставят списък с поне 10–15 примера. След това преминаваме към изреченията: „Оживявам се, когато...“, „Чувствам се жив или жива, когато...“ – и тук не става дума само за сексуалното измерение на оживлението. Защото ако човек се чувства емоционално „мъртъв“, и най-изкусителното бельо на Victoria’s Secret няма да помогне – рецепцията просто е затворена.
Повечето хора казват: „Оживявам се, когато съм с приятели. Когато танцувам. Когато се разхождам сред природата. Когато свърша нещо, с което се гордея.“ Това са преживявания, свързани със самооценката, с удоволствието и с чувството за смисъл. И тогава задавам прост въпрос: „Кога за последен път танцувахте, щом казвате, че това ви кара да се чувствате жив или жива?“ Ако отговорът е: „Не помня, беше преди години“, тогава първата стъпка не е да говорим за сексуалността, а да им кажа: „Мисля, че е крайно време отново да отидете на танци.“
ЛШ: Когато казвате, че терапията за двойки е станала „десексуализирана“, сякаш говорите за нещо повече от секса – за стремежа към жизненост у човека.
ЕП: Да, има няколко причини терапията за двойки да загуби фокуса върху сексуалността. Една от тях е убеждението, че сексуалните проблеми са резултат от проблеми в отношенията – хората вярват, че ако подобрят отношенията, сексуалността ще се възроди сама. Това гледище обаче превръща секса просто в симптом, а не в самостоятелна тема.
ЛШ: Но вие виждате сексуалността като самостоятелно явление в една връзка.
ЕП: Точно така. Не мисля, че сексуалността е просто метафора на връзката: „Разкажи ми за отношенията си и ще знам какво се случва в спалнята ти.“ За мен сексуалността е паралелен разказ. Когато сексуалната връзка на една двойка се промени, това влияе на всички други аспекти от отношенията им.
Когато променим начина, по който хората се свързват със своята сексуалност, ги докосваме в най-съкровената им същност, защото сексуалността обединява всичко – ум, тяло, душа и дух. Любовта и желанието са взаимносвързани, но понякога те са в конфликт. Важно е да разберем емоционалната история на една двойка, но също така е важно да разберем как тази история се въплъщава във физическата близост.
Друг фактор за „десексуализацията“ е силният акцент върху сигурността. В САЩ, например, последните десетилетия поставят на пиедестал привързаността и нуждата от безопасност. Много по-малко внимание се обръща на нуждата от свобода, независимост и автономия. Но за да съществува истинска сексуалност, е нужно да балансираме тези два импулса – копнежа за сигурност и копнежа за свобода. Иначе страстта неминуемо изчезва.
Източник: https://www.psychotherapy.net/interview/couples/esther-perel-mating-captivity
