Не всяка нещастна любов е несподелена. Понякога чувството е взаимно, просто единият човек има нужда от много повече, отколкото другият може да даде. 

Пример за споделена, но недобре напасната любов е следната двойка. 

Единият партньор е тревожен, любвеобилен, жаден за ласки и уверения в стабилността на отношенията и силата на чувствата. Обича да прекарва време със своя любим и индивидуалните занятия не го привличат с непреодолима сила.  

Другият човек обаче е по-скоро затворен и дистанциран. Той гледа да се уединява при всяка предоставила се възможност. Сълзите и драмата го отблъскват. А твърде многото време, прекарано заедно, води до чувство за задушаване. 

В подобна двойка любовта може да бъде нещастна и за двамата - без налице да е липса на любов. Просто единият се чувства необичан или недостатъчно обичан, а другият - залят от любов, с която не знае какво да прави. 

Онова, което се изплъзва, трябва да бъде уловено

Старата максима, че всеки иска онова, което няма, важи с достатъчно интензивна сила и по темата за нещастната любов. 

Няманото може да мени облика си. Това може да е изобщо възможността за сигурна и афиширана връзка - какъвто е случаят с чакането на недостъпни партньори и участието в афери. 

Може връзката може да е налице и всички да знаят за нея, но пък взаимността да не достига или хората да поддържат пред другия някаква фалшива, “примерна” версия. 

Този вид връзка отново може да е обречена на нещастност, защото не позволява автентично свързване и усещане, че си обичан заради това, че си видян - такъв, какъвто си. 

Ритането срещу ръжена посинява нас - а не ръжена 

Когато се борим с все сили срещу дефицита и с воля и усърдие се опитваме да обърнем вятъра, така че да дойде в платната ни, често влошаваме ситуацията. 

Онзи, който дава по-малко или се дърпа (така нареченото “слабо звено” във връзката), започва да се дърпа с удовен инат и спира кранчето дори и на малкото, което е давал. Така да е каже, той (или тя) се затваря в себе си и добива непроницаем вид. 

Или пък, усетил натиска на нуждаещия се от нежност и сигурност човек, ненадейно изчезва - като мярка срещу наводняването с ограничаващи изисквания и нарастването на напрежението. 

Ако пък се примирим пораженчески и изпаднем в компенсаторна апатия, може да пострат менталното и физическото ни здраве. 

Да се примирим пораженчески в този случай означава да се престорим - не само за пред другия, но и за пред себе си - на заситени, когато всъщност сме в състояние на хронично емоционално недохранване. Тогава могат да се появят безсъние, стомашни проблеми, необясними паник атаки, схващания и други симптоми, с които тялото ни казва, че вървим срещу себе си. 

Каквото и да решим - да можем да платим цената 

Берт Хелингер (създателят на метода Семейни констелации) казва, че каквото и решение да вземем, намирайки се на кръстопът или в дилема, ще се наложи да си платим цената. 

Такова решение, в което ние сме пощадени от всякаква болка и вина, няма. 

Съвремието и някои течения, насочващи към преследване на просперитет и избягване на болката, насаждат илюзията, че ако внимаваме повече и избираме по-креативно егоистично, ще се радваме само на грижа, усмивки, цветущо здраве, верни приятели и, разбира се, финансово благополучие. Без да плащаме висока цена. 

Подобни насоки могат да оставят някои хора със самообвинителното настроение, че непрекъснато грешат - затова и страдат. 

Но именно стремежът към розов и сладък живот, съчетан с всяческо избягване на неудоволствието и трудностите, води до ферментирали и изродени трудности напред във времето.  

Да прекратяваме всяка връзка, която минава през изпитателен период, е немарливо. Също и лекомислено. 

Да стоим в отношения, в които се чувстваме фалшиви и в които не растем, само за да бъдем с някого или само, за да го променим с времето - това е добра рецепта за депресия и развиване на зависимости. Защото все с нещо ще ни се наложи да анестезираме болката от занятието си. 

Но това е просто обзор на ситуацията от различни гледни позиции. В никакъв случай не е присъда за безизходица. Усещането за безизходица идва от настояването нещата да са различни от това, което са. Както и от обезнадеждената надежда, че те някога изобщо ще се променят.  

Решаване на главоблъсканицата

И в това минорно настроение и състояние на духа, въпросът е да можем да направим поне две неща. Едното е да се запитаме какво печелим самите ние от ролята, в която сме в отношенията си. 

Ако сме гонещият - на какво ни напомня нашето гонене? На игра, на преследване на трофей, може би на някоя приказка от детството или пък на кадър от ранните ни години? 

Какво качество или различно вярване би ни помогнало да се разкършим от добре усвоената роля на преследвач и нуждаещ се - и би ни върнало усещането за собствена стойност и самодостатъчност? 

А какво, ако сме гоненият човек и се чувстваме приклещени и задушени? Може би от милозливост сърце не ни дава да отлепим от себе си нашия вкопчен партньор - та какво ще прави сам без нас? Или пък твърде решимо и бързо отлепяме всеки, който “прекали” с исканията, и затова се чувстваме самотно и неразбрано? 

Важният въпрос е каква е цената, която можем да платим, без да негодуваме по-късно за това. Цената, която можем да платим волево и с ясното съзнание, че избираме да е така - и си тръгваме или оставаме на тази цена. 

С приемането и философското смирение (не примирение), на което сме способни.