Паник атаките, за разлика от хроничната тревожност, идват като гръм от ясно небе. Така си и отиват. 

Те не се предшестват от активно страхуване от нещо конкретно, например от състоянието на стоковата борса или от паяци в килера. Напротив - често ни спохождат тогава, когато се чувстваме “чудесно и всичко е точно”. 

Нещо ужасно ще се случи всеки момент 

Когато паник атаката “удари”, подобно на земетръс, тялото започва да прелива от напрежение, което не се е подготвило да посрещне. Мускулите може да треперят неудържимо, което изглежда меко казано притеснително за преживяващия процеса и за наблюдателя. 

Дишането се забързва, но въздухът сякаш не влиза в дробовете. Това създава чувство за задушаване, което още повече ескалира паниката. Като добавим и стягането в гърдите и световъртежа, съвсем подходящо е да си изкараме акъла, че може би ни се случва нещо животозастрашаващо. 

Ами, ако сега се задуша и никой не може да ми помогне? Абсолютно нормална и интелигентна мисъл. В повечето случаи обаче - ненужна. 

Всеки, който е преминава е получавал паник атака в живота си или преминава през период, белязан от повтарящи се паник атаки, е добре да запомни следната максима: 

Силата на дискомфорта на преживяването не е правопропорционална на неговата опасност. Паник атаките се усещат като нещо много показателно за упадъка на здравето (и разсъдъка) - но те не крият здравословни рискове. Нито са индикация, че човек полудява. Изобщо не.

Апогеят на една дълго отлагана тема в собствения ни живот 

Моят личен опит с паник атаките, както и опитът на близки хора и клиенти, преминали през това преживяване, ме насочи към една хипотеза за произхода на паник атаките.  

Понякога нещо ни гризе от месеци или даже от години. То не е непрекъснато в фокуса ни, но е в полезрението ни. Напряга ни, носи ни безпокойство и ни изпраща метафорични сънища, на които ние гледаме да не обръщаме внимание. 

А трябва. 

Често това не е тема в остро състояние на възпаление, а хронично нерешен и отлаган въпрос. Преживяването не е шумно, но е интензивно. Ние бихме предпочели да не се занимаваме с него. 

Не знаем как да го решим, нито се чувстваме уверени да направим изборите, водещи към евентуални решения - в патова ситуация сме. 

Като щраусът със забитата в земята глава, надяващ се така опасността да го подмине, ние гледаме настрани от розовия слон в живота си. Докато отлагането не прелее чашата и вътрешното напрежение не прекипи - тогава с гръм и трясък идва паник атаката. 

А ние казваме (след като първата е преминала и се боим, че ще дойде втората): “Не знам откъде ми дойде, всичко си е наред и нормално.” Настояваме да избегнем съобщението. И тогава, разбира се, често има втора, трета и така нататък по ред на номерата паник атаки. 

Ни наляво, ни надясно 

Дилемата ни обикчновено е свързана с нещо, което искаме да е стабилно и сигурно, но то е в процес на дестабилизация. Предстои му или да отпадне от живота ни или да се трансформира и да заживее втори живот. И ние не можем да избегнем промяната с позитивизъм и воля. 

Затова предпочитаме да не мислим за това, което ни гложди нерешено и сякаш нерешимо. 

Това може да е неудовлетворяваща работа, в която отдавна сме достигнали зенита си и сега е настъпила апатия. Или пък отношението на онези над нас или на екипите, които ръководим, по някакъв начин ни е оскърбило с незачитане или небалгорадност. 

Но не сме го показали с активно действие, а сме си замълчали - замръзнали сме. И сме се надявали да премине, но то се е оказало началото на хроничен процес, а не чрезвичайна несполука. 

Същият или сходен сценарий може да се случва в отношенията ни. Реакцията и лечението на някаква емоционална рана назад във времето са били умишлено претупани. А когато се неглижират, раните гноясват. И в един момент се изисква или спешно лечение - или плащане на цената за отлагането. 

Как да извлечем полза от паник атаките 

Казват, че най-сигурното място по време на буря е да бъдеш едно с бурята. 

Паник атаките са един начин на тялото (и психиката) да ни покажат, че точката на търпение е била премината и е време да погледнем към онова, което ни тревожи - вече няма накъде. 

Когато връзките и изградените с труд неща в живота са в процес на трансформация, ние не можем да я спрем като решим да я отричаме. Трансформацията е начин да се рециклират и обновят отношенията. Макар и турбулентна и болезнена, промяната измива шлаката, разрушава неработещото и “ъпдейтва” онова, което си върши работа. 

Дойде ли паник атаката, колкото и да ни е неестествено, полезно е да погледнем без страх право в посоката на розовия слон. От там идва паник атаката. И не идва с лошо, макар да ни призлява от нея. Тя е глашетай на отлаганата, неудобна промяна, която вече чука на вратата и натиска дръжката. 

Да се съгласим с паник атаката, означава да смъкнем гарда срещу естествения ход на процеса. Да кажем “Добре” или “Ми, хубаво”. И да се отпуснем, доколкото ни е по силите, в центробежната прегръдка на паническата въртележка. Вместо да драпаме с всичка сила към фалшивия покой, който е довел паник атаката.  

Паник атаките обикновено траят до 10-15 минути. Няма данни паник атака да е причинила нито трайната загуба на разсъдък у някого, нито увредата на здравето му. 

Изпращаме ги с потрес и облекчение, че са си тръгнали - но рядко с благодарност, че са дошли. А какво ли бихме спечелили, ако можехме да преживеем самата паник атака с облекчение - освободени от бремето да извиваме врата си в обратната на проблема ни посока.