Случвало ли ви се е да се уловите, че си говорите с ожесточението и неуважителността, с които човек би се обърнал към някой, който от дълго време наистина не може да понася - но му се налага. 

Критикарското отношение към себе си може да се разпростира от приемливо до покъртително по скалата на жестокостта. 

От чрезвичайни негодувания към собствената личност (в някои от които дори има дружелюбна закачливост) до помитащи тиради на обвинителност и ожесточение към Аз-а. 

Положителната страна на медала на перфеккциониста 

Един приемлив вариант на самокритичността е това, което се случва при умерения перфекционист. Той повече се ръчка да успява и постига, и по-малко се самонаказва за неуспехите и грешките, които сам си открива или другите му посочват. 

Подобна осъзнатост за пропуските може да се окаже конструктивна - ние запазваме умението да се самонаблюдаваме критично и да се учим чрез собственото и чуждото неудовлетворение от нашите изказвания и постъпки. 

Доведената до крайност самокритичност обаче изглежда по друг начин и в нея няма конструктивен елемент. Тя представялва навикът да се въплъщаваме всеотдайно в ролята на вътрешен съдник и да си сочим грешките с жестокост и злорадство. 

Вътрешният съдник има недоволен глас и зорък поглед

Той се вторачва само и единствено в онова, което заслужава порицание. 

По този начин, чрез автоматичния навик да се укоряваме за щяло и нещяло, ние се отнасяме към себе си като взискателен и неумолим родител с показалка. 

Вбесено ни сочи “правилните” неща на дъската, а ако се отклоним от “канона”, ни бие до синьо през пръстите със заветната показалка. 

Самокритичността много често е несъзнателна

Тя е автоматичен процес, който е неуловим за своя практик. Какво значи това? Ние не можем да я наблюдаваме отстрани като акт на насилие (към собствената личност) или да я преживеем осъзнато като нередна или зловредна. 

Не можем да спрем да извършваме автоматичното движение, защото не успяваме да се сгащим кога влизаме в ролята на собствения си вътрешен палач и се разкостваме на парчета. 

Образно казано мачкаме така, както мачкат насилниците. Но в случая малтретирането се извършва от една и съща личност върху същата тази личност, а не чрез интервенцията на външен играч. 

Липсата на “добри обноски” и великодушие към нас самите ни лишава от увереност, уронва усещането ни за достойнство, очерня реномето ни в собствените ни очи и намалява способността ни за справяне в трудни ситуации. 

Из речника на вътрешния съдник 

Екстремната самокритичност действа като отрова - тя парализира, разяжда и омаломощава.

“Глупачка”, “дебелак”, “нищожество” - тези и други подобни на тях обидни обръщения влизат в речника на вътрешния палач. 

Звучат като назидателните слова на на освирепяла гувернантка или на жестока директорка в училище или детска градина. 

Страшна и пълна с помитащо недоволство, тя се засилва към нас с чехъл в ръка и ни опердашва пред очите на останалите - само че целият процес се случва на закрити врати, във вътрешния свят на крайно осъдителния към самия себе си човек. 

Озлобеният вътрешен диалог ни кара да се засрамваме и да омаловажаваме успехите си - ако не отговарят докрай на заложените очаквания, постигнати са с групово усилие или са несъизмерими с нечии чужди постижения. 

Копи пейст на строгия и вечно недоволен родител 

Много често вътрешният съдник е интернализиран (присвоен навътре) образ на суров родител или друг грижещ се възрастен. 

В детството, когато към нас се обръщат с неуважение, агресия, вечно недоволство, заплахи и подигравки, това се превръща в модел, по който ние сами започваме да се обръщаме към себе си напред в юношеството и като възрастни. 

Ние усвояваме свирепостта и критичността и ги пресъздаваме наум. Като вътрешен глас, който ни мълви същите сломяващи думи, дебнейки за провинения и вторачвайки се в недостатъците ни с подигравателност. 

Именно в този прекопиран образ на строгия, вечно недоволен родител се намира леговището на озлоблението и хроничното недоволство към себе си. 

То е автоматична реакция, формирана като отглас и продължение на омаловажаващото отношение на родителя, чиято подкрепа и одобрение сме жадували, но или сме я получавали за кратко и условно, или никога дори не сме я вкусили. 

С малки стъпки към промяна на вътрешния скрипт 

Разбира се, възможно е да се намери противоотрова на този токсичен авто навик, който ни кара да се чувстваме глупави, непривлекателни, необичани и изолирани. 

Именно той може да ни тласка да се озоваваме (уж случайно) в ситуации, в които сме критикувани или използвани за чужди цели, без да получаваме реципрочност, уважение и обич така, както си представяме, че би ни се усладило и сме заслужили. 

Първата крачка към излизането от порочния кръг на ниското самочувствие и ожесточението към собствената личност, е да си позволим да бъдем осъзнати за това как и кога се появява този глас. 

Кои са ситуациите, които го викат и стимулират? 

Какви хора го репрезентират в живота ни - може би нашите родители, началници или партньори, приятелите ни или дори собствените ни деца?

Кой в живота ни се държи с нас така, както ние се държим наум със себе си? 

Втората крачка е да започнем да се хващаме кога изгрубяваме към нас самите и да успяваме да парираме процеса. 

Алтернативният вътрешен глас

Третата крачка, обикновено далеч напред по пътя, би била да изградим контра-образ, който демонстрира великодушие към нас и, без да е безотговорен към поведенията и изказванията ни, е милосърден и нежен. 

Той говори с добри и утешителни думи, гледа с добродушни очи, гушка и прощава. Като добрият родител, който ни взима в обятията си, след като паднем или сме си загубили куклата в парка, а не ни вика и не ни шамари. 

Тогава, когато изградим този контра-образ и можем да го поддържаме в ситуации на загуба, провал или позор, ние ще сме станали достатъчно добри родители на самите себе си. 

Повече за това как да възпитаваме милосърдието към собствената личност, може да прочетете в следващата статия.