Една от най-предизвикателните ситуации е адаптацията към нови условия на живот. Колкото и да сме искали промяната, когато тя дойде, често се оказваме неподготвени за емоциите, с които реагираме на нея.

Новите условия изискват пренастройване на възприятията, нови запознанства, функциониране в непознати условия, справяне с носталгията по предишния ни живот и, разбира се, готовност да преминем през процеса с търпение, самоосъзнатост и вяра, че в крайна сметка всичко ще бъде наред.

Преместването в друга страна е един много добър пример за това как работи адаптацията като процес. Дори да имаме по-обещаващи работни и кариерни условия, неминуемо ще преминем през цикъла на свикване с новото и отвикване от познатото. Понякога се чувстваме самотни, съмняваме се с избора си, не знаем как да задоволим нуждите си, които сякаш са били задоволявани по-удовлетворяващо в предишната ни среда.

В чуждбина ни се налага да разчитаме на себе си докато изградим контакти, рутина, усещане за свързаност и принадлежност, нова идентичност, в която надграждаме старата си такава, без да я крием, забравяме или неглижираме.

За да не се превръща този иначе градивен и обогатяващ процес в криза, която ни плаши и натъжава, добре е да изпитваме истинските си чувства без угризения, дори те да са свързани със страх или обезсърчение. Какво означава да „изпитваме“ истинските си чувства? Да не се притискаме да бъдем доволни, ентусиазирани и ангажирани от самото начало – „Ето, преместих се, за добро е, затова трябва да бъда щастлив!“. Необходимо е да бъдем търпеливи със себе си и да дадем достатъчно пространство на емоциите на носталгията и дори самотата да свършат своята работа.

Най-лесният начин да направим това е чрез разговор с доверен човек или терапевт, който да ни изслуша, да разбере чувствата ни и да валидира пред нас правото ни да се чувстваме така без вина. Този процес на отразяване на смесените емоции като логични, а не срамни или погрешни е изключително лековит. Защото след него идва следващият етап, в който започваме да изпитваме любопитство към новата ситуация. Тя ни привлича, защото неминуемо все повече я опознаваме и с времето се доверяваме на потенциала й, намира си любими места, откриваме нови, интересни и отзивчиви хора, създаваме си комфорт и уют, започваме да живеем с усещането за повече сигурност, свързаност и принадлежност.

Разбира се, както първият, така и вторият етап от процеса на адаптация могат да ни изненадват с положителни и негативни моменти. Също така възможно е тези два етапа да настъпят и в обратен ред – първо се чувстваме ентусиазирани и въвлечени от новата ситуация, а после изпадаме в състояние на тъга и униние.

Облекчаващо е да знаем, че не съществува рецепта, по която адаптацията протича „правилно“. Но важното е да работим в посока на осъзнаване на собствените чувства и нужди, с вярата, че с времето усещането ни ще се промени, а ресурсите ни за справяне ще се обогатят. В такива моменти на свикване и пренастройване към новото работата с терапевт е точно толкова незаменима, колкото и разговорът с добър приятел.

От едното получаваме уверението, че сме обичани, свързани и ценени, а от другото – сечиво за опознаване и „храносмилане“ на емоциите, както и подкрепа да преминем през процеса по възможно най-безболезнен начин, който развива в нас нови качества и отключва ресурси за справяне, които може и да не сме подозирали, че притежаваме.

И по всяка вероятност един ден се събуждаме и разбираме, че „страшното“ е минало, а средата, в която се намираме е започнала да изглежда по-сигурна, примамлива и комфортна.