В рамките на майтапа, всеки е работил с шефа кошмар. Той спокойно може да бъде наречен просто Началник, но и Шеф му отива, а и е по-кратко. Думите, които не могат обаче да бъдат използвани като нарицателни за този шеф са: вдъхновяващ лидер, мениджър на хора, добър учител, ментор. Както и симпатичен човек. 

Една малка звездичка преди разгръщането на статията. Тази статия не говори за проблемите, които възникват пред ръководител на организация, съставена от нефелни кадри, в която той движи самоделно всички процеси напред - въпреки мързела на екипите. Тук става въпрос за фирмена динамика, в която хората дават своя принос, но насила биват поставени и държани в ролята на виновници, мързеливци, вечно сгрешили или справили се едвам-едвам - “бива, ама можеше и по-добре”. Шефът е възрастният, те са децата. 

И така, нека разгледаме някои от сюжетите, в които се вихри шефът властелин - списъкът не е изчерпателен, има още много да се каже по темата, но статията ще стане книга. 

Рано или късно ще го издразните 

Много хора със сериозни личностни проблеми, които заемат ръководни позиции, буквално измъчват служителите си с непрестанно недоволство и критика - независимо дали те се справят зле, задоволително или изключително добре. И тук е скритият параграф 22 във фирмената динамика - без значение какво правиш и как го правиш, ти ще ме разочароваш. 

Ако сте посредствени, вече сте го изкарали извън кожата му с немарливостта си. Ако сте талантливи, много си позволявата и не се допитвате до него за всяко мръдване по проекта. Ако самите вие сте абсолютен експерт с опит, липсва ви смирение, понеже налагате идеите и волята си - вместо да следвате плътно инструкциите на шефа и никога, никога, никога да не си позволявате да знаете нещо повече от него. Което между другото би му било от голяма полза, ако не бяха сериозните личностните проблеми, които му пречат да се възползва от чуждата експертиза и самоинициативност. 

Строг родител с провалящи се деца 

Узурпирайки ролята на справящ се и теглещ каруцата с мързеливци, шефът дава на останалите възможността да изберат една единствена роля - тази на неадекватни деца. 

Според себе си шефът е свръх функциониращ, а служителите (или още по-добре казано, “персоналът”) са дисфункционални, мързеливи, незагрижени, скатаващи, спотайващи се. Той е винаги в ролята на строг родител, който чат пат може да бъде поощряващ - стига да е в добро настроение и да е пресметнал, че поощрителното му държание би произвело конкретни резултати. 

Хората ще се разбързат, ще дадат най-доброто от себе си в изключително кратък срок, ще работят уикенда и няма да потърсят отплата за удрянето на рамо - нещо има да се свърши бързо и качествено и той някак трябва да ги съблазни в извършването, защото не може да ги анагажира по друг начин. 

Много тояга, малко морков

Досега ги е критикувал, прекъсвал и осмивал, а днес им дава подаръка на своята усмивка, някой и друг майтап някъде из работната среща, поглеждане в очите (на ключовите кадри по настоящата задача), споменаване на минали провали и уж великодушно отношение към тях. 

Засега - докато се свърши работата, която има да им стовари в кратък срок, притискайки ги с невижданата си, нововъзникнала благост. Целта е хората да се заразят от спорадичното му позитивно отношение и да му сътрудничат - като деца на враждебен и кисел родител, които биха направили всичко, което се поиска от тях, в деня, в който този родител ги гушва, погалва по главата или им купува сладолед и усмихнато им го подава. Много тояга, малко морков. При тези условия, като дойде морковът, хората са склонни да направят чудеса от храброст. 

Никой не иска да е лошият вестоносец 

В среда с шеф критикар, който разбира най-добре от всичко и никога за нищо не е виновен, хората започват да се страхуват да споделят проблемите, свързани с работния процес и екипните задължения. Те знаят, че назоваването на проблемите няма да ги представи като далновидни професионалисти, които търсят решение, а ще вбеси така или иначе претоварения шеф, който не иска да слуша “какво пак не е наред”. 

Шефът властелин не изслушва лошите новини с готовност за дискусия и съдействие по намирането на решение. Той не дава положителна обратна връзка на вестоносеца за наблюдателността и проявата на самоинициатива. Той пита “Защо?!”. 

Защо пак нещо не върви, защо са го прецакали, защо се е счупило, кой е виновен. Фитилът му е къс, а уважението към приноса на служителите - неналично, така че той бързо преминава в обвинителен режим, карайки човека с новините за проблема да започне да се чувства като самия проблем. 

Разиграване на коня на работа 

Има едно понятие, наречено “изместване”. Фройд го използва, за да опише следния феномен: когато не можем да изразим искрената си емоция (или действие) към някого, защото последиците ни плашат, ние я изразяваме към някой друг - по-безопасен обект. Добър пример е този със служителя, който бие кучето вкъщи, защото не може да се опълчи на шефа си, когато шефът го мачка. 

По същия начин, често вилнеещият шеф не е просто изражение на един неприятен характер. Истината отива по-надълбоко и може да се корени в това, че той се намира в килиен режим у дома - по ред причини там има строги правила, неотменни ограничения, отговорности изписани в камък, както и обезценяване на положения труд и постиженията. 

Понеже е неприемливо - и донякъде невъзможно - да се осмисли и почувства болката, свързана с този военен режим и липса на поощрения и уважение, и не съществуват алтернативи за изразяване на истинските емоции, човек ги носи някъде, където да ги изсипе и да се облекчи. Къде е най-лесно? В работата. Където властовата позиция дава на човек възможността да се преживее като насилника (“аз викам, ти слушаш”) вместо като жертвата (“да, мило, разбира се”). 

Едно наум и малко креативен непукизъм 

Разбира се, не всички разлютени и вечно недоволни шефове са част от горния пример. Някои са деспоти и у дома, търсейки кусури на партньора си и сочейки с пръст провалите, закъсненията и неадкватщините. Какъвто и да е случаят, зад рутинното погазване на други хора от властова позиция винаги се крие нещо по-голямо от кофти настроение. 

Добре е да го имаме предвид - не за да проявяваме разбиране, а за да не се чувстваме безкрайно наранени и да не търсим вината в себе си, неуморно преследвайки морков, който е просто привидение, а не обещание.