“С всички тези популярни разговори за психология и терапия само ставаме още по-самотни”

“С всички тези популярни разговори за психология и терапия само ставаме още по-самотни”

Интервюто е съкратено за удобство на читателя. 

Една от темите на интервюто са тенденциите да се говори за психология и терапия в социалните платформи и по телевизията. Съществува нещо като мода любители и хора с ограничен опит в сферата на терапията да говорят за симптоми, патология и практики за психологическо самоизцеление. Било то в TikTok, в безчет телевизионни предавания или в групови чатове, превърнати в книжни клубове за разнищване на съвременни психологически бестселъри като “Тялото помни” на Бесел ван дер Кол или “Привързани” на Амир Левин и Рейчъл Хелър. 

В момента се намираме в своеобразния “Златен век” на осъзнатостта за психичното здраве. В резултат много се говори за травма и отношенчески модели, като в ежедневни разговори с лаически замах, уверено и непредпазливо хората използват термини от терапевтичния език често по половинчат и неакуратен начин. Ако някое отношение не върви, излиза, че работата ни е просто повече да си отстояваме границите, а дискомфортът в общуването може да бъде приписан на това, че другият човек ни “газлайт”-ва (от английски “gaslighting” е форма на манипулация). 

А ако не сте се отправили на поредното (и окончателно) „пътешествие по изцеление“, това определено може да означава, че нещо не сте в час – поне според цяла армия от онлайн „експерти“ по психично здраве и взаимоотношения, готови да ви помогнат с манифестации за просперитет и хакове за справяне с емоционалните сривове.

Ето на тези теми разговарят Делиа Кай, кореспондент на Vanity Fair,  и белгийско-амеркианската психотерапевтка Естер Перел. Тя е известна със своите бестселъри “Еротичната интелигентност“  и “Откровено за изневярата” и се е утвърдила като един от най-далновидните гласове по въпросите на отношенията, както проблемите и потенциала за положителна промяна във връзките. Перел ръководи частна терапевтична практика в Ню Йорк, работи като организационен консултант, а лекциите и в TED са знаменити със своите над 30 милиона гледания. Също така тя е известна с подкаста си Where should we begin? (“ Откъде да започнем?”), в който слушателите могат да се докоснат по неподправен и въздействащ начин до нейните терапевтични сесии с двойки.

Vanity Fair: Какво е вашето мнение за това, че „терапевтичният език“ е навлязъл в масовата култура? Да вземем за пример това как хората в приложенията за запознанства вече се хвалят, че ходят на терапия.

Естер Перел: Това, че толкова се говори за психичното здраве всъщност има много положителни страни. Става ясно, че терапията не е само за „лудите“ – каквото беше популярното мнение преди години. Аз съм от поколение, в което да ходиш на терапия беше тайна, която не се споменава току-така. Интересна промяна е, че днес ходенето на терапия се смята за белег на осъзнатост. Означава: „Аз мисля за себе си“, „Аз разсъждавам върху поведението си“, „Аз имам богат вътрешен свят“, „Аз съм дълбок човек, ориентиран към самопознанието“. Това вече звучи съвсем различно от това да ходиш на терапия, защото просто имаш проблем! 

Но тук има и един парадокс. В такива разговори обикновено основният акцент е върху частта с „грижата за себе си“. А този едностранчив фокус върху личността всъщност ни прави по-изолирани и по-самотни, защото акцентира само върху личното „Аз“. Отсъства погледът върху това колко важна е взаимността в отношенията – те да се градят върху реципрочност и да се изграждат така, че хората да могат дългосрочно да разчитат един на друг. От една страна, когато се дават имена на психологически процеси и феномени, това носи усещане за яснота. От друга страна, съществува опасност да се загубят нюансите, защото човек всъщност се опитва да звучи умно и да идеализира личния си опит, като си помага с термини, заимствани от популярния „терапевтичен език“. На това, което днес се нарича „терапевтичен език“, преди му викахме „психо бърборене“ – концепцията не е от сега.

В миналото можехме да заявим: „Аз мисля това, но заедно с мен го мисли и цялата общност.“ Семейството, църквата – всички мислят така. Днес казваме друго: „Аз мисля това, и така пише в МКБ-5 (Международна класификация на болестите).“ На който не му харесва поведението на другия, с лекота може да обяви, че отсрещният човек го манипулира. Ако човек веднага вади от ръкава си популярни психологически термини, всеки път когато някой има различно или дразнещо мнение, то той може да направи разговорите със себе си невъзможни. Като слага удобно подбрани психо-етикети наляво и надясно той всъщност се освобождава от възможността да се занимава с другите хора.

Но в крайна сметка това поведение изолира хората и намалява качеството на диалога. 

Vanity Fair: Днес определено се лепят много повече психо-етикети от когато и да било преди. Хората прочитат теорията на привързаността и след това започват да се определят като личности с „избягваща“ или „тревожна“ привързаност.

Естер Перел: В миналото можехме да кажем: „Аз съм член на тази партия“ или „Аз ходя в еди коя си църква.“ А сега заявяваме: „Аз съм с този или онзи стил на привързаност.“ Мисля, че  да се поставят хората в кутии и тяхната сложност да се редуцира до едно единствено определение е силно проблематично. Ако започнете да се определяте само с едно качество, например „Аз имам несигурна привързаност“, какво всъщност казвате за себе си? Какво ви кара да искате да се сведете до един единствен етикет, на който очевидно придавате някаква особена важност?

Освен това, този вид психо-етикетиране поставя клинична терминология в ръцете на хора без клинично обучение, които след това я използват като оръжие. Има причина психотерапевтите да се обучават години наред и да продължават да се обучават до края на живота си – защото дори тогава няма как да знаем всичко. Много е важно да се покаже, че в терапията от ключово значение е свързването, в нея са много важни нюансите и контекстът. Професионалната информация е различна от това, което ще чуете в TikTok, Instagram или от приятелите си, докато си почиват на дивана.

VF: Това е шестият сезон на подкаста Where should we begin? (“Откъде да започнем?”), а Вие работите в сферата на терапевтичното консултиране вече повече от 30 години. Какво продължава да ви вдъхновява в тази работа?

Естер Перел: Днес следобед ми предстои тричасова сесия на тема, която никога досега не съм разглеждала в подкаста. Вероятно ще бъде сесия за раздялата на една двойка. Само като знам това, то ме изпълва с усещане за отговорност и смирение. Срещам тези хора в изключително критичен момент от живота им. И това е огромна отговорност.

Това е невероятно преживяване. Все едно четеш роман. Има толкова много романи за любовта, но все пак искаш да продължаваш да четеш нови и нови. Начинът, по който е всеки отделен роман е написан, как са избрани героите, как се взаимодействат един с друг – това е напълно нова книга, която не си чел досега. В този смисъл историите на хората са различни и неповторими.

Сега правя и по-кратки сесии с индивидуални клиенти. Това са сесии като „хирургически интервенции“ и за мен са изключително завладяващи, защото ми дават възможността да се фокусирам върху един конкретен въпрос. Хората ни се обаждат с въпрос или ни изпращат гласови съобщения, а ние на свой ред ги изненадваме с обаждане и провеждаме 30-минутен разговор по въпроса на конкретния човек. Досега сме направили 20 такива 3-минутни сесии по телефона. Представям си, че мога да направя още 50, и всеки път ще е нещо съвсем различно и ново.

Vanity Fair: Струва ми се, че не само разнообразявате формата и честотата на подкаста, но и непрекъснато развивате самия подход? 

Естер Перел: Ще имаме разговори с хора от сферата на изкуството и развлекателната индустрия. Наскоро пък самата аз имах затрогващ разговор с Нийл Патрик Харис за приятелството, по повод на неговата 50-годишнина. Това не са интервюта в класическия смисъл, а по-скоро разговори за сложността на съвременните взаимоотношения във всички техни измерения.

Също така каня колеги от моята област да коментират сесиите ми. Питам ги те как биха провели тази сесия по различен начин, за да се види, че в терапията няма универсален подход – не е като да има само един “правилен” начин да се проведе една сесия. 

Vanity Fair: Винаги когато чета за Вас, се сещам, че говорите девет езика. И се чудя дали за Вас е ограничаващо да работите основно на английски?

Естер Перел: Да! Всеки път, когато работя с двойка и те говорят на друг език, аз им казвам: „Кажете си каквото ви идва на вашия собствен език, а после ще го преведем.“ Знам, че ще го усетят по различен начин, ако го кажат на майчиния си език. Целта е езикът, който използват хората, да им помага да назоват най-интимните си чувства и преживявания, а не да ги затруднява. Всеки език кара човек да мисли по различен начин. Деветте езика, които говоря, са винаги вътре в мен – това са девет уникални култури, девет различни части от личния ми живот, девет различни групи от взаимоотношения, свързани с различни светове – всичко това е в мен, дори когато разговарям с някого само на английски.

Vanity Fair: Благодаря Ви за разговора ни, Естер. 

Естер Перел: За мен беше удоволствие. 

Източник: https://www.vanityfair.com/style/2023/06/esther-perel-amateur-therapy-speak?srsltid=AfmBOopZjEz_FKFJAzhTtm4Hsfy-3KCc1AEx7NIczxWh1yJlZWYsn8oe