Когато взех решение да започна терапия, вярвах, че характерът и личните ми затруднения са така неповторими и заплетени, че вероятно няма да усепя да ги „реша“ с какъвто и да е метод. Първата ми сесия представляваше едно безкрайно и задъхано обясняване от моя страна, ангажирано с това да освети с прожектора на самопризнанието всички болезнени, странни и драматични събития от живота ми, за които можех да се сетя в рамките на един час.

Надявах се терапевтът да бъде толкова добре информиран, че да успее като хирург да съзре и поправи онова пречещо и проблемно нещо в мен, което аз не успявах да напипам и отстраня ефективно. Е, не се случи това.

Бях си казала, че ще ходя на терапия поне половин година, защото искрено и трудолюбиво желаех да работя над себе си и да постигна качествена промяна, а не просто моментно подобрение. Имах ежедневни конфликти в работата, в личните отношения, чувствах се неразбрана, неоценена, недоволна и за капак на всичко имах безсъние, което само влошаваше общия ми жизнен тонус и подхранваше усещането ми за безпомощна вбесеност. Колкото и да избухвах и пояснявах себе си до безкрай, не чувствах, че действията и думите ми изразяват моята автентична същност – хем уж нямах проблем с асертивността и самозаявяването, хем се чувствах фалшива, нечута и изкуствена. 

Може би след 4-5 сесии усетих силата на терапевтичното взаимодействие между клиент и терапевт, в което започва да се случва същинската работа. Това, което ме безпокоеше в обикновеното ми ежедневие и в контакта с хората, бе намерило начин да представи себе си почти дословно в сесиите – аз се опитвах да убедя терапевта в своята правота и воювах за одобрение с провокативни коментари и смели изказвания, точно както правех на останалите фронтове в живота ми.

В същото време отново се чувствах... неискрено и фалшиво. Отне ми известно време да почувствам, че всъщност одобрението ме интересуваше повече отколкото спонтанното изразяване на собствената ми същност – такава, каквото е, без филтър. Не знаех, че провокациите и дързостта също могат да представляват филтър, както и броня.

В този едногодишен процес на терапия аз имах възможност да работя над приемането на себе си и света без страх и осъдителност, както и над трудното изкуство на „предаването“ (surrender) – аз съм такъв, какъвто съм, и нещата са такива, каквито са. Изненадващо е какво облекчение и радост започнах да изпитвам, когато успявах да не се боря със света и себе си „като прасе с тиква“, а да пускам.

Между другото едно от най-трудните неща, които съм се учила да правя, е да спра да дърпам въжето в моята посока с всичка сила, да се отпусна и да си кажа: “Каквото е, е.” Изненадващото е, когато опитах за първи път да се предам, не изпитах усещане за погром или загуба, нито срам, че съм се отказала и сигурно съм слабохарактерна и дрън дрън. Усетих покой и заземеност. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно осъзнавах, че всъщност няма какво да доказвам и няма защо да правя трудни неща едно след друго, само защото трудното е специално, а лесното е обикновено.

Това беше моят Аха-момент - началото на това да започна да виждам себе си без укор и безкрайни изисквания за усъвършенстване. По този начин терапията ми помогна да си спомня нещо, което бях забравила как да правя, но то ми липсваше. Да проявявам състрадание и милост към себе си. С времето осъзнах, че много от страданията ми са били захранвани от навика да се доказвам на всяка цена и да не се щадя - уж за “мое собствено добро”. Защото няма как да направим омлет без да счупим яйцата, нали? Да, ама не.

Моят опит в терапия ме научи, че колкото повече приемам, вместо да контролирам, толкова повече трансформацията, която ми е необходима, се случва от само себе си. Промяната не е еднократно събитие, нито линеен процес. Ние растем и се доближаваме до себе си, живеейки.

Вървим, забелязваме, изпитваме. Опитваме нещо ново. Разбираме нещо старо. Поглеждаме от смешната страна нещо, на което придаваме колосална важност. И то вземе, че ни хрумне как да го решим. Поглеждаме от сериозната страна някаква смешка, която разказваме уж лъчезарно - и то вземе, че се окаже, че в нея е заключена драмата на нашия проблем. Затова обичам терапията. Защото без да чупи кости, умее да поправя сърца.

Колкото по дълго мълчим и търпим, толкова по-дълго може да продължи страданието ни. Болката или тревогата понесена в мълчание и изолация може да започне да се лекува, когато бъде преживяна в присъствието на доверен и загрижен терапевт. И често когато разкажем, ние олекваме. Когато се отпуснем, ни хващат. И когато ние е зле, после ни става добре.