Подхранваната и често изразявана полярност си личи от пръв поглед. Нейната противоположност обаче е добре скрита, даже често несъзнателно потисната или нарочно отречена и неизползвана.
Обикновено хората носят в себе си и двете полярности на едно качество или поведение. Но докато единият край на полярността се изразява постоянно, другият става очевиден само в редки случаи. Например: Срамежливият в дадени ситуации е отпуснат, работохоликът е мързеливец в някои сфери от живота си, гневният е тъжен, ексцентричният е праволинеен - и така нататък.
Ние свикваме с качеството, което използваме най-често и автоматично се преживяваме като “такива” или “онакива” - реагирайки на света чрез първосигналността на добре отработеното познато движение.
Малко за развалената плоча
Ето няколко примера. Спасителят винаги се труди за “благото” на другите и поема още и още проекти по поправяне и избавяне на околните. Ревнивият човек следи за улики срещу лоялността на другия и ги открива с озадачаваща изобретателност. Конфликтиният все попада на “идиоти”, които изваждат на бял свят (за 234-ти път) агресора в него. Жертвата пък безпроблемно се озовава в главната роля в несправедливи сюжети, в които я използват, манипулират и прецакват.
Популярно е мнението, че ние “привличаме” такива събития и хора, на които предварително (и несъзнателно) сме се подготвили да реагираме - по определен начин. Когато хората разказват за нещо неприятно, което им се случва често, те описват ролята, която играят твърде отдавна уи твърде добре. Тази роля се задвижва от една вътршена привързаност към някой от първите пъти, в които сме се оказали в нея.
Ролята, в която залепваме
Първият или най-решаващият случай за избора ни на роля често е бил съпроводен с болка, срам, вина, тъга или безпомощност. Ако тези емоции не могат да бъдат “обработени” и рециклирани чрез опита и осъзнаването на случилото се, ние залепваме в сюжета, който ни е наранил и сякаш го носим със себе си напред във времето - и така едно и също нещо ни сполита навред.
С времето е възможно да забравим за момента или периода, в който сме се заклещили в една роля и сме усвоили нейните характеристики толкова плътно, че целия асортимент от различни преживявания и реакции се намира в сляпото ни петно.
Ролята се превръща в нещо като дясната ръка за десничаря. През нея се прави всичко. А лявата ръка въплъщава алтернативното преживяване и реакция, които може да изпробваме и тренираме, но ние не боравим с нея - защото не помним някога да сме. Цикълът се подхранва и затвърждава, когато продължаваме да преживяваме себе си през призмата на ролята, която сме усвоили и играем твърде често и прекалено добре.
С мръсна газ напред или да се върнем назад
В стремежа си да излезем от затрудненията, които ролята ни носи, ние може да засилим характеристиките й. И тогава може да се наблюдава (от нас самите, от нашите душеприказчици, както и от любимите ни и омразни околни) така известното влошаване на проблема - това, което не работи добре се усилва с няколко октави нагоре.
Работохоликът започва да спи в офиса, ревнивият вдига нов, още по-жарък скандал, жертвата е за пореден път измамена и сломена, спасителят с утроени, олимпийски усилия се хвърля в драмите на страдащите, почти дърпайки ги насила от тяхната несрета - която в много случаи те намират за удобна (защото и те си имат своята плътно прилягаща роля).
Активация на по-малко използваната ръка
И тук, често повтарящата се неволя ни довежда до момента, в който се чувстваме готови и амбицирани да разнищим мистерията: “Защо все на мен се случва?”. Това е добър момент да прекрачим прага на терапевта и да разкажем историята си за сетен път. Но този път не основно, за да се оплачем на нов, състрадателен слушател, а за да изследваме какво може да е скрито зад това, което е твърде видимо или твърде добре развито в нас.
Подобно изследване е не само вълнуващо, но и трансформиращо - то може да ни даде тласъка и вярата да излезем от познатата ни роля и да опитаме едно ново - или добре забравено старо - движение.
И тогава ние започваме да преодоляваме своята полярност и едностранчивост, откривайки, че имаме алтернативи - за това как да се чувстваме и как да реагираме. А когато признаем и позволим на отречената полярност да бъде осъзната и приета част от нас, ние добиваме гъвкавост и цялостност към своята личност - с които можем да напуснем повтарящия се сюжет, тъй като той е бил специално и единствено скроен, за да пасва старата ни роля.
