Макар да има известна истина в изказвания от порядъка на “този има еди какъв си характер” и “онзи е използвач”, те ни казват малка част от истината. Както за другите, така и за нас самите, които определяме себе си по един или друг начин. 

И именно с това самоопределяне понякога си пречим да разберем какви можем да бъдем и как е възможно да се чувстваме, ако си позволим да изпитаме силата (и дискомфорта) на някоя непривична за нас роля или характеристика. 

Привичните реакции и повтарящите се сюжети 

В историята на всеки човек има събития, затруднения и улеснения, които са утвърдили у него определени емоционални и поведенчески реакции към дадени стимули. Това създава както нашето портфолио от свойствени чувства и действия, така и препятствието пред освобождаването ни от повтарящи се трудности със сходен сюжет. 

В някои случаи, за да излезем от кръга, ни е необходима изобретателна новост, а не пореден опит в добре отработен навик, с надеждата най-сетне интервенцията да проработи. 

Обикновено това са ролите, които не играем. 

Онези, които са далеч от нас. Онези, които ни отблъскват у другите или ни дразнят, без да можем да кажем точно защо (в действителност те не ни вредят с нищо, просто са ни трън в очите по някаква причина). 

Раздразнението е само на повърхността. На едно по-дълбоко ниво, може би именно това, което ни смущава и разгневява в другите, има силата да ни размрази от собствената ни застиналост в стари поведения и обичайни чувства. 

Социалната пеперуда и аутсайдерът 

Например един човек, който “се разбира с всички”, може да е силно смутен от аутсайдера, който избира да не угажда на никого, да не изслушва никого и да не дължи усмивката си на никого. Сговорчивият човек гледа аутсайдера със смесица от ненужно състрадание и продуктивна завист. 

Емпатията е излишна в случая, защото чрез съчувствието си ние придаваме правота и положителна стойност на собствената си позиция, докато омаловажаваме тази на другия. Аутсайдерът може изобщо да няма нужда от спасяване, приобщаване и утешително галене по главата. 

Но скритата завист, ако изобщо си позволим да я усетим, може да ни покаже, че всъщност именно това, което ни подразва, смущава, отблъсква или плаши много пъти ни е било необходимо в живота, но просто не сме можели да го актуализираме и използваме. 

От зависимост към самостоятелност 

В случая с човека, който е социална пеперуда, образът на аутсайдера показва силата на самостоятелността. Това да можеш да си изключен и в същото време в хармония със своята изключеност, здраво стъпил на собствените си два крака. Вместо да намираш опора в това, че си опора за околните. 

Когато се свърже с частта от себе си, която може (и иска!) да е аутсайдер, човекът, който се разбира всички, осъзнава цената на това разбирателство. Навярно той се изморява да бъде лъчезарен. Може би голяма част от задължителността на активния контакт е неискрена, но за сметка на това предлага комфорта на чуждата компания и обезпечава приемането от колектива. 

Възможно е общуването му с другите да е реакция срещу страха от подигравка и изключване, които го тласкат да грее пред околните като обгрижващо слънце. Това слънце обаче не се осмелява да засвети със собствената си светлина. Защото го е страх от самодостатъчността и последиците от това да не е приятно през цялото време. 

Грубиянът и нежната фрезия 

Ето и друг вариант. Един груб човек, който и останалите наричат “грубиян”, може да изпитва озлобление и презрение към хората, които са като нежни цветя. Плачат на филми, плачат на грубости, плачат на сватби, пазят си някакъв сувенир от първата любов, говорят с умалителни имена на околните и галят кучетата с възклицания. 

Грубият човек може да намира удобство в бронята на своята непристъпност. Останалите се страхуват от него, но го уважават. Но малцина смеят да се приближат наистина - а ако се приближат, той ловко намира начин да ги върне обратно на сигурно разстояние. Защото близостта е застрашителна за него, а не просто нежелана. 

От непристъпност към ранимост 

Възможно е тайно от себе си този човек да има потребност от това да бъде раним и уязвим и да получи същото насреща си. Чрез уязвимостта ние слагаме картите си на масата не само с риск да загубим, но и с непренебрежимо одухотворяващата възможност да спечелим. 

Да бъдем познати такива, каквито сме и, когато изпитаме импулс да прегърнем другия, да можем да го направим без сковаващ страх от нараняване, присмех или отхвърляне. 

Обикновено зад хроничната гневливост може да са задържани неизплакани сълзи. И именно тях държи на разстояние бронята от грубост и раздразнителност. Макар характерът да е наистина рязък и грубиянски, нашият характер не е всичко, което сме и което може да ни свърши работа в живота. 

На заден план (зад очевидния характер) може да бъдат скрити онези части от нас, които отдавна сме отрекли като немислими или проблемни и сме ги запечатали в сандък, за да не ни създават повече ядове. 

Но по този начин не само обедняваме вътрешно, но и се натъкваме на едни и същи затруднения. Тяхната цел не е да ни накажат за решенията или дефицитите ни, а да разбутат сандъка и да пуснат на свобода потиснатото. Това е нашият стремеж към цялостност, който е несъзнаван и мощен. 

А животът почти винаги хитро и услужливо му помага да се случва.