Забелязвали ли сте, че нещата се получават по-добре, когато не полагате цялото си старание? Ето няколко примера, които сякаш подкрепят това наблюдение. Как така онези, които не стоят до по 11-12 часа на работа сякаш “минават между капките” на ръководителското недоволство и всъщност получават привилегии и повече свобода? Защо някой, който не е правил услуги и саможертви във връзката си, а си е гледал “само собствения кеф”, всъщност е обгрижван, уважаван и награден? А онзи, който се старае, предлага помощ и хуква на повикване за всяка задача или чуждо хрумване, всъщност получава малко, бори се за признание и се чувства сякаш везните на реципрочността са наклонени болезнено в неговата посока - като даващ, но не взимащ достатъчно?
Разликата между обикновения мързел и креативния непукизъм не е много голяма - само на пръв поглед. И в двете съществува едно и също движение - и то е полу-движение. В единия случай не даваме “всичко от себе си”, защото то няма много за даване. В другия, независимо от това какво можем да дадем, ние не се поддаваме на импулса да го направим. Има осъзнатост на полу-движението, а не автоматичност.
Креативният непукизъм се различава от мързела или стиснатостта по това, че той е вторично придобит, а не вътрешно присъщ. Обикновено на него се научават хора, които сами биха определили себе си като “алтруисти”, но всъщност този алтруизъм и себераздаване им е навлякъл повече беди, отколкото ползи. “Пука ти твърде много” и “прекалено много си го слагаш на сърцето” също са фрази, с които може би техните приятели или близки са реагирали на разказите за това как тези хора само дават и дават, а получават или нещо непропорционално голямо на даденото, или нищо.
И тук е моментът да споменем, че онези, които просто мързелуват, може и да никога да не стоят пред дилемата за даването и получаването. Но те и няма да научат много, защото уроците, които ни разгръщат като личности и отключват нови врати към нас самите и другите, не са резултат от страхливост, мързел или пасивност. Те обикновено са резултат от страстно трудолюбие, енергично отношение, склонност към прегаряне и умение за анализиране на несполуките - с милосърдие към себе си и минимално желание за сочене на кой е виновният. Затова често с малко модификация на старите навици да се престраваме и да “спасяваме” ние можем да постигнем един плодотворен баланс между желанието да “предобрим” нещо и умението да задържим този импулс - креативно.
Защо креативно? Защото това въздържане от свърх усилие или себераздаване е ескепримент с корективна стойност. Ние развиваме в себе си нов похват за действие и взаимодействие - знаейки, че имаме енергията и способността да даваме много, да помагаме много и да творим много, можем да разберем какво би се променило в наша полза, ако опитаме осъзнато да бъдем по-сдържани и по-скромни в презентацията си. И тогава фокусът пада върху нас. Какви са нашите нужди, какво толкова ни коства да споделим какво ни харесва и какво не ни, какво се случва, ако вместо да се стараем и доказване, демонстрирайки полезност и алтруизъм за околните, всъщност се ангажираме само с моментното си състояние и собствените си потребности. И спонтанно използваме цялата си същност, за да ги почувстваме и изявим без страх и очаквания. За нас самите, а не за някой друг, на който можем (и искаме!) да дадем нещо.
В случай, че искаме да изпробваме какво означава креативният непукизъм, какви са някои от примерите за прилагането му? Да кажем, че другите ни държат сметка за нещо или ни налагат очакванията си или недоволството си - обикновено ние се смущаваме от натиска им и започваме да се обясняваме или подчиняваме, често безкрайно и всеотдайно, опитвайки се да реабилитираме доверието им в нас. Ако използваме креативния непукизъм в тази ситуация, ние няма да се обясняваме, а ще зададем 1-2 доуточняващи въпроса на събеседника си, без да се стараем да го успокоим, удовлетворим или спечелим. И ще направим това, което искаме ние, а не той. Без да търсим позволение, без да предлагаме извинение и без да му причиняваме някакво болезнено неудобство. Защото не се трудим да впечатляваме или омилостивяваме околните.
Друг пример. Ако забелязваме, че поради изискванията към нас и надеждата за аплодисменти за незаменимост се трудим преко сили в работата си, но в повечето случаи или не получаваме заслуженото признание, или получаваме просто още задачи - това е моментът, в който да спрем да се доказваме “за лудо” и да опитаме да работим по-сдържано. Без доказване, без скоростно темпо, без усещането, че сме на състезание или изпит с неясни, но високи критерии. Хората уважават онези, които пестят усилията си - независимо от възможностите си. Затова, ако досега сме страдали от недооценяване в начинания, в които сме дали твърде много, креативно може да опитаме един по-сдържан подход.
И тук е важно едно уточнение, ако учим умение или искаме да напреднем в него, разбира се, че всеотдайността е верният път, който води до качествено усвоени и утвърдени способности. Но когато недоволството ни от това, което правим, не е свързано с нас самите и нашите начинания, а с отношенията ни с онези, на които “даваме” своя труд или старание, време е да се замислим дали няма да се почувстваме по-добре и всъщност да бъдем оценени по-високо, ако отстъпим няколко крачки назад, спрем да се “раздаваме” и започнем да се отнасяме с повече лекота и непукизъм към онова, което досега ни е изглеждало изключително важно. Затова и този вид непукизъм е креативен, а не автоматичен - той е съзидателен експеримент за онези, които автоматично дават твърде много. А целта му е да им помогне да постигнат желания баланс и да берат толкова плодове, колкото отговарят на посадените дръвчета, а не по-малко.
Автор: психолог Александра Петрова
