Потиснатите, отречени и отцепени мисли, импулси и емоции, продължават своя деен живот в несъзнаваното, като неминуемо изплуват на повърхността под завоалирана форма. Една такава форма е проекцията - да налагаме неприемливото в нас самите върху друг човек и да го съзираме в него със страх, презрение или възмущение. 

Проекцията - Ти си такъв, а аз не съм 

Проекцията е вид защитен механизъм, описан от Зигмунд Фройд. Като при всеки защитен механизъм, целта на операцията е психиката да бъде предпазена от нахлуване на емоции и осъзнавания, които ще донесат голяма фрустрация. Така наречените неприемливи чувства и мисли, които услужливо пиват отцепени от съзнаваното и пратени в несъзнаваното, за да не носят напрежение, смут и ужас.  

По думите на психодинамичната авторка Нанси Макуилямс: “Проекцията е процес, при който, това, което е вътре, погрешно се разбира като идващо отвън.” Според Макуилямс обикновено това, което хората проектират, са неприятни неща, към които след това може да реагират със страх и недоверие. 

Основното условие за осъществяването на проекция, е да има качество или емоция, които са отречени. При проекцията човек “изхвърля навън” частите от себе си, които не желае да приеме - и често е в неведение, че притежава. 

Например един завистлив човек, който за нищо на света не би се определил като такъв, може да съзира завист у другите и да се гневи, че те изпитват към него онова, което той си забранява да почувства, че изпитва към тях. Колкото по-потиснато е качеството или емоцията, толкова по-мощна и всеобхватна е проекцията. 

Карън Хорни разграничава два условни начина, по които човек може да проектира агресията и ненавистта към себе си върху другите - вместо да я почувства и изрази директно, поемайки отговорност както за чувството, така и за съпровождащите го действия. 

Ако мразя другия, значи не мразя себе си

Първият начин е активната екстернализация - човекът е съзнателно подразнен и озлобен към околните. И това почти постоянно присъстващо усещане е начин да “скрие” от себе си гнева и негодуванието, които изпитва по отношение на собствената личност. Ако насочи емоцията навън, то тя сякаш спира да съществува навътре. Процесът е неосъзнат. 

При активната екстернализация на автоагресията човекът дразни, уязвява, предизвиква и критикува другите, намирайки им недостатъци и използвайки слабостите им за мишена на сарказма си. Вътрепсихичната сметка е следната: ако мразя другия, значи не мразя себе си. Избира се действието, емоцията и импулсът, които са по-малко заплашителни за личността. 

Ако да възприема себе си за тормозчия е по-леко за даден човек от това да усети омразата към себе си, разбира се агресията към околните ще замества скритата агресия към собствената личност. Колкото по-отцепена е емоцията, толкова по-ожесточена е проекцията. 

Другите са заплаха, точно както очаквах 

При пасивната екстернализация, според Карън Хорни, отново имаме налице личност, която изпитва скрито негодувание, срам и гняв към себе си, но не може да си позволи да ги преживее и затова несъзнателно ги потиска. За разлика от горния пример обаче, човекът не насочва непоносимата емоция към външния свят, а я проектира върху външния свят и я насочва от негово име към себе си. 

В този случай човекът ще чувства и забелязва, че околните го презират, предизвикват, засрамват и нападат - без да може да си обясни защо или да назове ясна причина. Всъщност това, което той изпитва към себе си, но намира за неприемливо, бива отцепено и “копи-пейстнато” върху другите хора - след което се прави прочит на поведението им, че се държат точно така, както човек би се държал към себе си - ако осъзнаваше самоомразата си. Те атакуват и омаловажават. И тук е възможно да се задейства проективната идентификация. 

Проективната идентификация - Ти ще станеш този, който аз виждам в теб 

Този защитен процес за първи път е описан от Мелани Клай и е широкоразпространен при хората с по-сериозно нарушено функциониране. 

При проекцията има една операция - някой проектира навън и забелязва проектираното сякаш се случва извън него. Другият е еди какъв си, другият прави това или онова - но не и аз. При проективната идентификация операциите обаче са две. Първо имаме проектираното навън качество или неприемлива емоция - и втората крачка е, че другият улавя тази проекция и започва да я “играе”. 

Другият се идентифицира се с проекцията и тя му пасва

По този начин той може да се “превърне” в осъдителното вътрешно суперего на човека, който изпитва агресия към себе си и се съди свирепо, без да го осъзнава. Или в родител, който се е държал по специфичен начин с човека. При проективната идентификация, вторият човек, върху когото се проектира, сякаш се “заразява” с характеристиките на проектираното и наистина става такъв - идентифицира се с проекцията и тя му пасва. 

Проективната идентификация е много по-инвазивна от проекцията. Ако проекцията просто вади материал отвътре и го лепи навън, оставяйки избора на човек дали да се идентифицира с проектираното или да “откаже”, то при проективната идентификация има натиск това, което се проектира да “пасне”. Тя действа като заклинание, при което онзи, който получава проекцията, я приема и започва да се чувства и държи в унисон с нея. 

По този начин може да бъде проектирана емоция, която човек, не осъзнава, че изпитва. Да вземем за пример двойка, в която мъжът е благ и уравновесен, винаги спокоен, а жената вика, чупи, ядосва се и вилнее. Понякога (не винаги) е възможно мъжът да проектира своята агресия в жената и тя да я изразява и за двамата. Тя е носителят на отречената емоция на другия. Както се казва, като се навика тя, олеква им и на двамата - защото емоцията е била почувствана от някого и изразена. 

Ще дам неприемливото на другия, за да го почувства и “изиграе” 

Друг пример може да е среща между двама приятели. Те водят обикновен разговор, никой не споделя нищо разстройващо, дори тонът е весел и приповдигнат. В един момент единият човек започва да чувства необяснима тъга. Ключовата дума е необяснима - все едно сме се заразили с вирус и първият симптом ни връхлита изневиделица. Точно в тази необяснимост се корени инвазивността на проективаната идентификация - тя действа като вирус, с който се заразяваме и започваме да изпитваме симптомите. 

В горния пример човекът, който ненадейно се изпълва с неясна тъга, може да е поел отречената тъга на приятеля си. Ако тъгата се потисне и не бъде приета, минавайки в състава на несъзнаваното, то тя може да намери път навън към своето изразяване чрез проективната идентификация - да бъде “дадена” на някой друг, който да я почувства и “изиграе”. По този начин се постига повърхностно облекчение. 

Какво можем да направим, ако усетим, че сме поели чувството на някой друг или върху нас е проектирана роля, която не желаем да играем? Можем да назовем внимателно, колебвливо и по уважителен начин това, което изпитваме, добавяйки въпрос накрая. “Чувствам се някак странно, сякаш се натъжих - има ли шанс ти да си тъжен за нещо”? Обикновено тази стратегия проработва и другият взема проектираното обратно, като така може да го почувства, изживее и храносмели, вместо да го изнася навън под формата на проекция.