Нека си представим следната сцена. Двойката вечеря, смее се на някакви неща и се наслаждава на компанията и храната. Атмосферата е изпълнена с добронамереност и покой. Засега. 

В един момент в разговора - без да усети, че може да събуди сетивата на партньора си, добре настроени от детството, така че да долавят евентуални опасности - единият партньор похвалва някой общ познат за нещо. 

Случайната вметка, която отприщва лавината 

Най-катастрофални биха могли да са последиците от “изтърване” на комплимент за добрия външен вид на неприсъстващия човек. А възхищението за професионалните успехи, готвенето или отглеждането на деца следват физическата атрактивност плътно в класацията. 

И тогава слушателят на този неволен коментар или се наостря нападателно, или се затваря в себе си заплашително, онагледявайки затишието преди бурята, или изригва. 

Едно важна величина в това поведение е честотата на реакцията и усещането за неконтролируемост на емоциите. 

Една звездичка за дразненето и влудяването 

Настъпва криза на (нещо като) ревност и (нещо като) гняв, която прераства в обвинения за минали и скорошни прегрешения и сякаш колелото на недоволството не може да спре. 

Това е ключова характеристика на зациклянето в непреодолимо тревожни мисли, които водят до кризисно поведение. 

Важно е да отбележим, че за целите на тази статия, няма да отправим поглед към партньора, който (може би) неволно е направил коментара или по друг начин (с действие или бездействие) е “поканил” своята половинка да избухне. 

Има хора, които са толкова вещи в дразненето, че могат рутинно и незабележимо да изкарват отсрещния човек от кожата му. Насладата за тях вероятно е да видят другия в хиперболизиран израз на фрустрация, болка или гняв, за да могат да се почувстват самите те важни, значими или в най-лошия случай просто увеселени. 

Но тук няма да разглеждаме механиката на влудяването на околните, а ще вземем за отправна точка хипотезата, че човекът, който натиска бутоните, не го прави с цел да обърква и дразни. 

А че навярно насреща си има личност, около която за дадени теми и в дадени моменти следва да се ходи на яйчени черупки - или следва избухване. 

Какво значи “епизод” и как кризата набира скорост 

В това няма нищо срамно, нито непоправимо - само че изисква редовни практики по осъзнатост (до втръсване), прилагане на воля, желание за изследване на собствената личност и готовност за промяна.

Някои хора описват тези състояния като “епизоди”. 

В тях обикновено има някаква отчетливо прекалена и непоносима емоция, която се “отприщва” от привидно невинни стимулации и има плашещо изражение. 

Човекът може да се свие на кравай на земята в истерия, да говори обидни неща на отсрещния, “бълвайки змии и гущери”, да заплашва, да изпадне в ступор или да действа саморазрушително.

И разрушително за отношенията - освен в редките случаи, в които “провокаторът” няма нужда именно от тази истерична динамика.  

Крайното поведение често е последвано от разкаяние и страх за това, че връзката може да е била унищожена от нарастващата сила на пърформанса. 

Порочният кръг на избухвания, редувани с “медени месеци” 

Това може да се превърне в порочен кръг на натрупване на напрежение -> изригване -> вина, срам и страх -> извинения и обещания, че е било “последният път” -> период на мир и “добро поведение” (известен още като “меден месец”) -> ново натрупване на напрежение.

Ако личността се  уморила и е изтормозила околните със своите епизоди, и ако е налично желанието за промяна, тогава е настъпил моментът да се постави “прекъсвач” на тази ескалация. 

Нещо като репер, мантра или символично успокоително, което успешно тушира експлозията преди тя да достигне своя апогей. 

Как да прекъснем избухването преди да е набрало скорост

Ако си представим пътя на кризата от ниво 0 до последното й ниво на сила, лесно можем да си представим, че тя става неудържима едва в средните и крайните етапи. 

Затова и прекъсвачът би следвало да се поставя някъде преди средата на развитието - едно условно състояние, което все още подлежи на детониране и обръщане на посоката. 

Как можем да направим това? Основно с осъзнатост. Скучно, но ефективно, ако се прави често и всеотдайно. Осъзнатостта означава да сме свързани с начина, по който се чувстваме в по-голямата част от времето. 

Да забелязваме кога започваме да изпитваме тревога, кога се срамуваме, кога сме неуверени, кога лъжем и защо, кога се преструваме на нещо, което не сме. Кога се страхуваме от нещо и от какво точно. 

Скритият елемент в кризата 

Този вид кризи, свързани с изказванията и действията на другия човек и с подозрения и изисквания спрямо него, обикновено не се пораждат без наличието на някаква проблематична тема или притеснение, с която човекът за известен период от време се опитва да борави сам - но не успява. 

Това може да е ревност, неувереност, усещане за недостатъчност и несигурност, за нерецепрочност на чувствата и усилията, за невъзможност на случването на дадено събитие, за изоставеност, незабелязаност и така нататък. 

Най-често това са емоции от спектъра на тревожното очакване другият да ни изостави или прецака. 

Комбинирани с усещането за губене на контрол, катастрофално мислене и желание за възвръщане на чувството за баланс чрез избухването (или драматичното оттегляне в протестиращ ступор). 

Първата крачка е забелязването кога започва да се случва кризата

Обикновено, ако човек си спомни минали случаи, ще се сети, че тя се усеща във въздуха - напрежението се е насъбрало и казанът къкри. 

Нужна е само малко помощ от отсрещния и бентът се къса - и тревожността, натрупана по наболялата тема, започва да се излива. 

Ако забелязваме кога започваме да влизаме в атмосферата на кризата, ще усетим, че тогава се чувстваме по-малки, по-незначителни, по-засрамени. Има промени в дишането и усещанията в тялото ни, сякаш то се подготвя за колапса. 

Колкото повече опознаваме това нулево ниво преди същинското избухване, толкова повече можем да добием контрол над развитието му. 

Кризата не може да се спре успешно, когато е напреднала 

Особено без човек да е много трениран на по-ниските нива. Но може да бъде модулирана и с времето предотвратявана чрез практики на осъзнатост и проявяване на изследователско любопитство в посока: “Какво и как се случва сега с мен?”

Друг полезен въпрос е: Кой в нашето детство се е държал така или на какво ни напомня собственото ни кризисно поведение - и как се чувстваме, спомняйки си това или разсъждавайки по темата. 

Не е нужно да се сдържаме насила от раз, потискайки емоция, която не намира разрешение. Това е стъпка за по-напред по пътя, ако искаме да е успешна и да има смисъл от нея. 

Първата крачка е осъзнатостта, запознаването с атмосферата на кризата и факторите, които я обуславят, както и тригърите, които пукат бента. 

Едва след това, след като сме задобрели в практиката на осъзнатост и самонаблюдение, можем да минем на следващото ниво, което включва управление на поведението ни. 

Но не чрез пълно потискане чрез воля, а защото усещаме, че можем да изразим нуждите и чувствата си и по друг начин, който хем не е деструктивен и мъчителен за всички участници, хем е ясен и удовлетворяващ за нас самите.