От една страна близките приятелства създават усещане за сигурност и подкрепа. Имаме си довереник, на когото разказваме вълненията на сърцето си, намираме утеха за разочарованията, рециклираме заедно обидата, нанесена от партньори, други приятели, колеги и роднини. 

Общо взето вещо и редовно взаимно си слагаме лейкопласт на раните, които светът ни е нанесъл.

В един момент обаче, усмихнато запътени навътре в примамливо уютната гора на взаимозависимостта, ние си ставаме… твърде близки. И тогава започват разправии, държане на сметка, изблици на завист и собственически мераци, месене в личните дела и правене на забележки - къде пасивно-агресивно, къде открито ядовито. 

И в тази статия ще разгледаме един особен вид прекалена близост - тази между приятелки жени. С предварителната уговорка, че целта не е да се очерни взаимозависимото приятелство като токсично, а да се назоват онези компоненти в него, които понякога го правят трудно за понасяне, задушаващо и объркващо. 

Още една звездичка. Защо темата трябва да е за приятелки жени, а не за мъже? Може би защото, ако се замислим за примери, ще се сетим за повече драматични дамски дуота, които са се разпаднали след период на слятост - отколкото за мъжки такива. 

По-често срещан е и вариантът на фузия между майка и дъщеря й, в която двете се държат сякаш си партнират по някакъв начин, а дъщерята магически все остава без връзка или е във враждебни и неудовлетворяващи отношения с мъжа или гаджето си, за се оплаква на майка си.

Друг пример за прекалена близост с конфликт е този за две сестри, които хем “всичко си казват” и навсякъде са заедно, хем често са скарани, защото си държат сметка за твърде лични избори и предпочитания. 

Или се съревновават и сякаш изпитват истинска екипност или когато едната е в тежка ситуация и другата може да я спасява, или когато и двете преживяват сходна или обща трудност и никоя не процъфтява повече от другата. 

Близки в тегобите, разединени в радостта 

Имаше една поговорка, че нещастието обича компания. Така е и в прекалено близките приятелства. Докато затруднението обединява и укрепва съюза, то едностранният прогрес го застрашава и даже може да го разруши окончателно. 

Този вид всеотдайност и добронамереност към другия в моменти на обща неволя е ситуативен - докато аз и ти сме еднакво или по равно зле, аз ще те подкрепям, изслушвам, дори ще те нахъсвам към промяна и успех. Ще изразявам надежда ситуацията ти да се промени. 

Но с една малка звездичка - не преди моята ситуация. 

Нека вземем за пример две жени, които си търсят мъже, но за момента търсенето им не се увенчава с успех, въпреки че вървят прослушвания и има за какво да се говори. И с трепет, и с любопитство, и с надежда, и със сълзи на очи. 

В момента, в който само едната от тях влезе във връзка, другата по всяка вероятност ще усети как съюзът им е счупен по някакъв разочароващ начин.  Излизането от приятелската двойка и насочването на ресурсите към партньорската двойка би накарало едната жена да се чувства осиротяла. 

Да се радвам ли, да плача ли

И това не е цялата картинка. Защото освен усещането за изоставеност, завистта и гневът, навярно съществува и вината, че човек се чувства така спрямо свой близък. Хем иска да се радва от сърце, хем поводът за тази радост осезаемо му присяда. 

И тогава започват разправиите и обвиненията. Колко направих аз за теб, като беше в най-окаяна ситуация, това е използвачество (да бъдеш в приятелска двойка и после да я напуснеш, за да се насочиш към партньорската такава), не си мисли, че тая връзка ще я бъде (обезценяване на новия съюз поради болка и злост от неглижирането на предходния такъв).  

Когато близостта се превърне в държане на сметка и обвинения, време е да се отдалечим и да оставим кризата да залее отношението. 

Неизбежността на промяната 

Всички отношения преминават през етапи и подлежат на промяна - едно приказно започнало приятелство или връзка може да се превърне в кошмар с времето, а друго отношение, което е изглеждало неудобно, неприятно или турбулентно в началото и средата си, да се докаже като удовлетворяващо, стойностно и дълговечно. 

Въпросът е как ще преминат отношенията през кризите и ще оцелеят ли на разкола - за да се възстановят и обогатят от дистанцията и конфликта, изчиствайки старото и ненужното. 

Лек и срещу близостта, и срещу разкола 

Един начин да се грижим хем за установяването и поддържането на близост в приятелствата, хем за суверенитета си в приятелския контакт, е просто да правим обратното на това, което в момента забелязваме, че правим в излишък. 

Например, ако усещаме, че доверяваме твърде много и започваме да се чувстваме все едно докладваме, можем да упражним мистериозност и сдържаност. 

Да, приятелската подкрепа, изслушване и прегръдка са безценен ресурс в периоди на криза и промяна. Но когато прекалим с изповедите си, ние волю-неволю правим своя приятел свой съдник и падарин - а после се чувстваме контролирани и отвратени от вмешателството, което сами сме инициирали. 

И обратното - когато дойдат усещанията, че сме алергични към приятелството, че другият ни завижда и ни мисли злото, и жадуваме да се откопчим от хватката на взаимозависимостта и отчетността (която до скоро ни е носела комфорт), можем да се сетим за добродетелите на своя в момента поразлюбен близък. 

Те все още са там, скрити зад пасивно-агресивните коментари и дразнещия начин, по който ни задушава и ни се меси, и ни разпитва, и мълчи (злонамерено), когато споделяме успехите си - а изглежда бодър и развеселен, щом допълзим с история за погром. 

Кризата означава и промяна - не само край 

Време е да затегнем коланите за турбуленцията, която предстои, без да се самонавиваме да намразваме, без да го демонизираме, и без да вземаме нещата твърде насериозно. 

Ако отношенията оцелеят разкъсването на фузията, те могат да процъфтят в контакт, на който ще се радваме за дълго време напред. Ако не я оцелеят и настъпи разединение или драматично “скъсване”, това отново е ценен урок на тема баланс в установяването на близост и поддържането на граници.