Някои хора искат да се научат как да споделят по-свободно и да позволяват на другите да им помагат, без да се чувстват застрашени или в тежест на някого. За тях пътят към саморазкриването е дълъг и бавен. Те са свикнали да държат неуместните чувства под ключ, да преживяват трудностите в изолация и мълчание, да се въздържат от изказване на мнението си - особено ако то е в разрез с това на околните. 

Но има и хора, които искат да се научат на обратното - да имат филтър в изказванията си. Тези хора на пръв поглед изглеждат ентусиазирани, въодушевени, дори безсрамни на моменти (особено в неподходящия момент). За тях темите табу, срамните случки и историите за вълнение и погром сякаш предлагат най-плодотворната почва за разговор. 

Дарба или ахилесова пета 

Такива хора се противопоставят със своята непрестореност на дребнотемието на безсмислените раздумки за времето и службата, често вдъхновявайки и лекувайки околните от собствения им срам и усещане за погрешност и недостатъчност. 

Недостатъкът обаче е следният - когато се споделя изцяло без цензура, има шанс говорителят да се очерни сам, да разкрие тайна или лична информация за някой друг или да се постави в уязвима ситуация. Например, другите могат да се възползват от разказите за неговите слабости, тревоги и страхове. 

Могат да го гледат отвисоко и даже възмутено - от крепостта на своята словесна праведност и полиран социален образ. Или могат да го притиснат го стената, когато им е изгодно, защото разполагат с удобната информация за това къде точно е ахилесовата му пета. Която той сам им е предоставил. 

Разлики между автентичността и прекомерното споделяне 

Когато стоим срещу автентичен човек, който умее да поддържа баланса между саморазкриване и спазване на граници, ние го възприемаме като личност, на която искаме да зададем още въпроси, да разкажем за себе си или да попитаме за мнение и съвет. Нашият предразполагащо и умерено открит събеседник излъчва естествена мъдрост и заразяваща непринуденост - без да ни отвърта главата със самопризнанията и изказванията си. 

Когато си имаме работа с човек без филтър, всякаква безразборна информация сякаш се излива насреща ни. Темите често са сконфузни или щекотливи - но говорителят изглежда няма нищо против да започне дискусията от първо лице. Позорни случки, прекалено лична информация, интимни изживявания, страхове и комплекси - изповедите валят на парцали и сякаш ни “заливат”. 

Ключовото в това преживяване е усещането за натрапено споделяне. Ние сякаш сме принудени да изтърпим този влак без спирачки, който дерайлира и се връща обратно в релсите, за да подсигури следващото си дерайлиране. Слушателят често изпитва неудобство и не приема споделящия човек като вдъхновение и покана за задълбочено общуване, а по-скоро като пречка към загубения комфорт на диалога. 

Непрестореното споделяне с мярка 

Когато споделяме открито, но осъзнато, без да се пускаме по пързалката на импулсивното саморазголване, първо ние се чувстваме овластени. Избираме кога и как да се споделим, така че то хем да отговаря на нашите потребности, хем евентуално да помогне и на отсрещния човек. По този начин ние се утвърждаваме като елегантно автентични. Дори би могло да се каже терапевтично автентични. 

Когато обаче споделяме без цензура и не можем да спрем, в последствие може да чувстваме срам и вина, че сме прекалили. Интересно е, че понякога в последствие се сещаме, че сме се изказали толкова разпалено и непредпазливо, че дори не сме споделили истинското си мнение, а просто сме изстреляли в пространството първото инакомислие, което ни е минало през главата. Изказали сме се неподготвено и всъщност неискрено. 

Какво можем да направим

На първо място - да забелязваме. Когато изпитваме тревога или притеснение в нечия компания, може би започваме да ставаме твърде активни и трескави и импулсивно махаме бариерите в общуването, за да преодолеем усещането за сконфузност или незадълбоченост на диалога. 

Може би пък се чувстваме не на място или в роля, която ни е неудобна и затова се опитваме да я “разтегнем” или анулираме с големи жестове на саморазкриване и прибързани и понякога авангардни откровения. И това е нормално. Всеки има различен защитен механизъм срещу наложените отвън очаквания каква роля следва да играе в различните ситуации и сфери на живота. Някои роли са лесни, други са почти невъзможни - защото са в разрез с натурата или потребностите ни. 

Това, което може да ни помогне да не прибързваме с поемането на руля на саморазкриването, е просто да стоим с неудобството и дискомфорта си. Да го изследваме, без да носим нещо специално в диалога - например весел разказ за наша случка или откровение за болежките ни. Оставайки в дискомфорта, без да предприемаме привичното си действие, ние всъщност се съгласяваме да признаем, че той съществува, вместо да го отричаме с преструвката, че си прекарваме добре и дирижираме диалога. 

В следващата статия ще разгледаме по-подробно възможните причини за прекомерното споделяне.