Във връзките ние можем да дадем и получим както любов, подкрепа и нежност, така и болка, унижение и разочрования. Съществува рискът да натиснем бутоните на нетърпимостта на другия, а той да настъпи без да иска или умишлено ахилесовата ни пета. 

Обикновено тази болка не е съвсем нова, ние я познаваме от детството си. 

Сходни герои и познати роли 

Човекът, който се страхува от студенина, незнайно как попада на партньори, които охладняват. 

Онзи, чийто основно опасение е, че ще бъде задушен от другия човек, се натъква на хора, които му държат сметка и го притискат до стената. 

Личността, която в детството си се е опитвала да извоюва суверенитета си от авторитарен родител, се оказва впримчена в отношение с догматичен партньор. Може го усеща като контролиращ и взискателен, досущ като родителя, който е жадувала да промени, но не е съумяла. 

И колкото и да иска да промени “края на историята”, той сякаш настойчиво си прилича със своя първообраз - настоящият сюжет започва да наподобява онзи от детството.

Когато съберем накуп всички тези доводи, става ясно защо понякога имагинерните връзки ни се струват по-примамливи от действителните. Макар да носят бремето на неудовлетвореността, те ни спестяват разочарованията, които откритият контакт и разбулената мистерия неминуемо съдържат. 

Реалната връзка винаги крие рискът да изживеем за пореден път тревогата на имането, последвано от загуба. 

Митът за непогрешимостта 

Когато не познаваме един човек в дълбочина, поради простата причина, че не сме прекарали достатъчно време с него в различни ситуации, ние може да го виждаме през филтъра на идеализацията. 

Неговите действия ни се струват преднамерено достойни. Думите и тембърът на гласа му не успяват да ни навеят усещането за досада, така както ако имахме безценната възможност да им се наситим до степен на пресищане. 

В нашите фантазии избраникът или избраницата ни са великодушни, окрилени от кураж и облъхнати от стремежа към справедливост. 

И именно при наличието на подобно обожествяване, основано на недостатъчна информираност, е изключително лесно хем да се заблудим, че другият човек е непогрешим, хем да го обвиним с прекомерно силен замах за евентуални несъответствия с високия идеал, който сами сме изградили и с който го сверяваме. 

Невъзможността да бъдем познати и отхвърлени 

Когато сме влюбени в идеята за един човек, макар да ни се струва, че даваме всичко то себе си, за да познаем и да бъдем познати, ние оставаме на завет зад собствения си параван от непроницаемост. 

Невъзможността да споделим не само съкровените си мисли и въжделения с любимия, но и да изпитаме един друг в огъня на битовизмите, създава усещането, че всъщност сме се натъкнали на перфектния партньор.

Редом с невъзможността да бъдем разочаровани, ние можем да се насладим и на зануления риск от това да разочароваме другия човек. 

Ако той не ни опознава докрай и не вкусва присъствието и характера ни всеки ден, то той не би следвало да е способен да ни се насити. 

Нито да се отдалечи от нас с усещането, че близостта започва да му идва байгън или че опознаването го тласка към дистанциране. 

Пътят към осъзнаването и смелостта да си научим урока 

Колкото и примамлива да изглежда една такава връзка, възможно е тя да ни лишава от възможността да изживеем - и преживеем - различните етапи на действителните отношения. 

Както и да открием кои са ценните уроци, които не сме успели да усвоим и храносмелим в отношенията с родителите си.

Също така какво можем да направим, за да ги научим и интегрираме в опита си сега. 

Вместо да жадуваме непостижимото, непрестанно тренирайки на опияняващия симулатор на любовта, можем да опитаме предпазливо, но и с вяра в процеса, да се свържем наистина и поемайки рисковете да се разочароваме или да разочароваме другия. 

С великодушното знание, че всяка наша “грешка” ще бъде стъпало към следващото ни вярно движение.