Да бъдем в присъствие в биологичен и психо-емоционален смисъл означава да не “избутваме” това, което се случва в момента настрани - просто защото не е по-вкуса ни, или го намираме за незначително, или пък да бързаме като луди да свършим “сто неща”. 

Присъствието започва със съгласие с това, което се случва в настоящия момент. Това не значи да нехаем или да изпитваме безразличие. Незаинтересоваността е различна от неутралността, както апатията не е същата като хладнокръвието. 

Да присъстваме тук и сега (без да навлизаме в екзистенциалните и философските ползи от практикуването на умението), може да ни помогне да преодолеем своята тревожност, както и да използваме цялата пъстрота на своя емоционален свят за пълнокръвно, удовлетворяващо и прямо участие в процеса на живота. 

Умението да сме в присъствие може да увеличи експертизата ни в работата и да ни достави повече удоволствие от извършването й. Защото ние не просто я отмятаме, а я вършим осъзнато - творим я, ако щете. 

В отношенията ни практикуването на присъствието може да ни позволи да се заинтригуваме от различните нюанси и фасетки на другия човек, преоткривайки го и задълболчавайки връзката си чрез свързването с осъзнатост и живо любопитство. 

Присъствието като техника за “забавяне на времето” 

Много от нас се учудват колко бързо е минало времето. Това може да се случи понеже сме улисани в нещо приятно и занимателно, но и защото живеем на автопилот, прескачайки от една задача към следващата в задъхано темпо. 

Тогава седмиците може да минават като мигновение, а месеците и сезоните да се усещат повече като спомен отколкото като директно преживяване. 

Сякаш времето върви пред нас и ни влачи подире си, а ние обръщаме глава назад с тревожност и неверие колко много и колко бързо сме се отдалечили например от събитие, случило се преди четири години. Или десет. Или дори двадесет. 

Когато сме в присъствие обаче осезанието, че времето изтича между пръстите ни, може да се забави. Редовното практикуване на осъзнатост може да ни даде усещането, че времето минава приятно бавно и с ритъм, на който можем и да танцуваме, а не само да галопираме с изплезен език.  

Хаотичните мисли и полу-присъствието 

Да сме в присъствие е трудно умение, особено в контекста на една епоха на постоянна разсеяност и алергичност към скуката. В резултат умът ни често може да отскача от това, към което се насочва, неспособен да се залови за него и да “потъне” в случващото се с концентрация и сетива, настроени за директно преживяване. 

Като последица от това полу-присъствие ние може не само да усещаме, че времето ни подминава и ние го догонваме тревожни, но и че не сме удовлетворени от заниманията си, че отношенията ни са разводнени, а разговорите - постни и повърхностни. Колкото и както и да си почиваме, с нас все остава едно усещане за умора и летаргичност. 

Слушам те, но не те чувам 

Понякога сме разкъсани между много на брой и забързано извършвани дела, които отмятаме на конвейер, а мислите ни се движат в различни посоки без да е задържат никъде твърде дълго. 

Хроничната разсеяност, породена от блуждаещ ум и непрекъснато подновяване на фокуса, обикновено се отразява на отношенията негативно. Тя може да направи околните раздразнителни или да ги отчужди с времето. 

Дори въпреки своята разсеяност, да успяваме да свършваме задачите си, качеството на контакта с нас осезаемо пада. Възможно е да изглеждаме на другите потънали в себе си, неизменно “отвеяни” нанякъде в мисли, планове или фантазии. Недостъпни и неповлияни от техните думи, нужди и преживявания. 

От едното ухо влиза, от другото излиза 

Картинката може да изглежда по следния начин. Хората ни разказват нещо или ни задават въпрос, а ние успяваме да регистрираме питането или да произведем реакция на чутото с голямо закъснение. 

Понякога реакцията ни е неадекватна (усмихваме се на тежки новини например) или повърхностна (казваме “о, ужас” на разказа за дилема, травма, загуба или друг вид трудно събитие или процес, сполетяло отсрещния човек). 

Предали се на въртележката на собствените си мисли и свикнали да се преструваме, че сме в контакт с другите, ние може да спрем да ги слушаме по човешки, в контекста на качествения диалог и чувството за свързаност и отразяване. 

Когато насреща си имаме неслушащ човек, който се прави, че слуша и непрекъснато спъва контакта с разсейването си, тогава може да се почувстваме дехуманизирани. Ние се представяме пред другия с нашите думи и емоции, но не успяваме да му повлияем по никакъв начин, което ни прави “невидими”. 

Отрезвяващата сила на разправията или изблика 

Един силен и тъжен пример в тази посока е човекът, който си цъка на телефона докато срещу него или около него друго човешко същество се опитва да се свърже, но не може да се “захване” върху хлъзгавата повърхност на непрекъснатото разсейване и липсата на присъствие. 

Той започва да става тревожен, а ако е дете може да започне със сцени на тръшкане, събаряне или въргаляне. Нещо, с което да “открадне” вниманието и да го бетонира поне за малко върху себе си.

По същата линия и един партньор може да избере да вдигне патардия и скандал и да прикове вниманието върху себе си - дори и да е по негативен начин, отколкото да продължава да се пързаля в покрайнините на фокуса на другия човек, сякаш полу-съществува и полу-говори. 

Една звездичка относно стиловете на свързване и говорене  

Това усещане за “невидимост” и дехуманизация в контакта с хронично разсеяния човек е валидно в случаите, в които ние не налитаме на другия с превъзбудени и изискващи разговори и не го измъчваме с каканижене, паузи, въртене на едни и същи теми или заливане с ненужни детайли, които успокояват нас, но разтревожват него.

Ако имаме някакво състояние (например логорея), поради което неспирно продължаваме да говорим (или мелим) независимо от реакцията на другия човек, ние може да го натоварваме и влудяваме със стила си на разказване и контакт. 

Тогава разсейването, чопленето по телефона и потапянето в себе си, плюс честите ставания нанякъде може да са единственият “учтив” и приемлив за момента механизъм, с който човекът да си вземе почивка от мелещата или заливаща с тревожни детайли личност. В подобни случаи разсейването е сечиво за избавление, а не хроничен процес, който ни отдалечава от нас самите и другия човек.