Според създателя на гещалттерапията, Фриц Пърлс, пътят към оцялостяването, вътрешният мир и автентичността изисква ние да “обелим” пластовете на своите преструвки, да осъзнаем ролите, които играем (понякога без да го осъзнаваме), както и да почувстваме емоциите, които сме потиснали и отрекли. 

Всички тези части от нас формират реакциите, убежденията, навиците и поведението, които сме изградили в отговор на нашата ранна действителност. Те не са просто “фалшиви” мерки срещу контакта с реалността, а креативни начини да предпазим себе си от неприятните последици, на които сме се натъквали в детството си. 

Ролите, които играем 

Често именно ролите, които автоматично играем, не са резултат от нашата спонтанност и автентичност, а предпазващи механизми, чиято цел е да ни спечели сигурност, приемане, любов и уважение. Обаче често те ни вкарват в повтарящи се неприятни сценарии и ни спират да изразим себе си неподправено и с удовлетворение. 

Условно погледнато именно в тази “игра”, в която ние сме едни отвън, а отвътре сме други, се заключава неврозата - невъзможността рационално да решим повтарящи се проблеми в отношенията (често с различни герои) и да престанем да се чувстваме разкъсани между няколко противоположни желания. 

Как работи вътрешният конфликт 

Един пример: човек съзнателно желае да е приет и харесван от околните, затова се държи винаги любезно и услужливо с тях, като се старае да не им противоречи и да не влиза в конфликти. Би трябвало този модел да работи сполучливо и човекът да е доволен от резултатите. И това щеше да е така, ако не съществуваше още един компонент - вътре в себе си този човек може да изпитва негодувание и гняв към другите, които не си позволява да изрази, или желае да спори и да се състезава, но си го забранява. 

Тогава това противоречие, продиктувано от страха, че опълчването и несъгласието водят до болка, може да създаде “замръзване” - човек не може да реагира спонтанно и непринудено в отношенията с другите, понякога дори на ежедневна база, защото външно се старае да поддържа едно поведение, докато вътрешният му импулс е различен. 

Възможно е “замръзването” да намери неработещо решение в засилването на външната преструвка, но нарастващото вътрешно напрежение да не намира решение и така или иначе да се изрази - може да станем апатични, да страдаме от психосоматични проблеми, да избухнем ненадейно на провокация, която не е съразмерна с реакцията ни, както и да се самосаботираме, насилвайки се да бъдем такива, каквито не сме, за да не си навлечем “беля”. 

В концепцията за петте слоя на неврозата, Фриц Пърлс обяснява пластовете, които покриват пътя към нашата истинска личност - това, което сме скрили или отрекли, което си забраняваме да почувстваме или използваме в общуването и което несъзнателно желаем да “размразим” и приобщим към собствената си персона - за да бъде тя цялостна и да ни носи удовлетворение от контакта с другите. 

Нека разгледаме петте слоя на неврозата, така както са описани от Пърлс. 

Клише 

Първият пласт е слоят “клише”. Както името подсказва, тук спада ежедневното бъбрене, рутинните действия, размяната на любезности и клюките. Двама човека, които обменят мнение за времето пред входа на блока, общуват през този пласт. 

Този слой се отличава с повърхностност и общи приказки и рядко носи риск - няма разкриване, няма споделяне, няма опознаване, има само размяна на учтивости и уточняване на “факти” без емоционално значение. 

Проблемът е когато ние общуваме през този пласт там, където общуването изисква повече уязвимост, креативност и доверие - например в отношенията с близките си. Такова общуване неминуемо оставя усещането за нещо липсващо, което не може да бъде придобито чрез повече говорене - не е нужна количествена, а качествена промяна. Нужна е дълбочина. 

Фобиен 

Вторията е “фобийният” слой - в него са ролите, които играем. Обикновено фобиният слой съдържа съществителните, които описват ролята ни. Някои от тях са неутрални, други са хумористични прякори, трети са изтъкващи ни звания - но всички те си приличат по това, че са “табелки”. Съпруг/а, майка, баща, добро момче/ момиче, лошо момче/ момиче, инженер, адвокат, хаймана, ревла, работохолик, лентяй и тн. 

Играейки тези роли, ние се отъждествяваме твърде силно само с една своя част, от което може да страдат другите ни части. Това ограничава нашата самоекспресия, намалява спонтанността и води до усещане за скука и апатия, или до неопределен гняв, чийто източник не можем да преценим. 

“Задънена улица”

Третият слой се нарича “задънена улица” - усещането, че сякаш сме заседнали някъде.  В него не можем с точност да определим кои точно сме - уж сме едни, а може да сме други. Тази разколебаност всъщност е полезна - започваме да усещаме, че можем да имаме различни реакции и нужди от тези, които сме си позволили. 

Когато идентификацията с табелките започне да отслабва, изниква и въпросът “А кой съм аз в действителност”? Какво още може да има, на което отдавна не сме давали воля да се прояви? Това, от което сме се въздържали и често несъзнателно сме си забранявали, може да започне да привлича вниманието ни. Частите от личността, които сме използвали по-рядко, прикривали сме, неглижирали сме и не сме развивали, сякаш пристъпват на сцената и искат разрешение да опитат да участват в представлението. От “задънената улица” започва позивът за промяна. 

А защо се нарича “задънена улица”? Защото често в този етап ние не се чувстваме окрилени да експериментираме, макар и вътре в нас вече да тече процес на самообновление. Дори може да изпитваме обратното на ентусиазъм - може да сме объркани или несигурни. Това не означава, че вътре в нас не протича полезен процес. 

Имплозивен  

Четвъртият слой е “имплозивният” - като експлозия, но насочена навътре. В него се съживяват потиснати чувства, усещания, желания и спомени, които може да сме отрекли или “забравили”. 

Психичната енергия не се концентрира в реакции към света, а в преживяване насаме със себе си. За околните ние може да изглеждаме отдалечени и затворени, но един деен процес тече зад фасадата от “спокойни води.” 

В имплозивния слой ние все още може да отричаме някои части от себе си или да потискаме своите спонтанни импулси, но чувствата и усещанията, свързани с тях намират път до нас, подсказвайки ни, че нещо се случва и не е страшно да погледнем и да разберем какво. Завръщането на потиснатите чувства е основен процес, който тече в този пласт - ние започваме да усещаме вътрешния си свят не поизборно, а целокупно. 

Експлозивен 

Последен идва “експлозивният” слой - като той е най-вътрешният. Фриц Пърлс казва, че човек може да достигне експлозивния си слой чрез избухване в плач, гняв, смях или удоволствие - небезизвестният катарзис, в който емоцията струи през нас необременена от забрани. 

Онова, което сме потискали, се завръща отново към живота - и към личността, на която принадлежи. Този процес може да е стряскащ, както за нас самите, така и за околните, защото реакциите ни може да бъдат крайни и нетипични за нас. Но всяка промяна има момент, в който махалото просто трябва да премине от едната крайна точка в другата - преди да може да нормализира своето движение и да намери средата. 

Работата с тези пет пласта започва от първия и се движи в посока към петия - като е важно да отделяме нужното търпение и смирение на всеки пласт, с който работим (например в терапия), за да сме сигурни, че не само “отключваме” потиснати емоции, нужди и импулси, но и успяваме да ги преработим, осъзнаем и интегрираме. По този начин ние може да увеличим усещането си за цялостност и автентичност, както и удоволствието от общуването и свързването с другите.