Обикновено детето е в позиция да поема грижа от отглеждащия го, а не обратното. По този начин то разполага с фигура, която съдейства на растежа му и на която може да се опре в моменти на трудност, болка и объркване. Но динамиката не винаги изглежда по този вертикален начин - в служба на детето до момента на неговото порастване. 

Има деца, на които се е наложило да станат нещо като родители на родителите си в ранна възраст. Те е трябвало да готвят, да чистят, да се грижат за останалите братя и сестри (особено по-малките) и да поемат задължения, които не са по мярка на възрастта им. 

Емоционално отговорни за състоянието и отношенията на възрастните 

В допълнение към извършването на тези практически задачи, парентализираните деца често влизат и в ролята на семейни душеприказчици и изповедници. Те изслушват проблемите на родителите или на единия родител, като се чувстват длъжни изобретателно да го утешат и да повдигнат духа му. 

Ако родителите се разправят, детето може да играе ролята на рефер между тях или несъзнателно да насочва агресията към себе си, за да подпомогне опазването на отношенията в двойката и запазването на семейния съюз. 

Рефер, медиатор и душевен лекар в семейството 

При сценарий, в който единият родител се сърди на другия, детето може да бъде използвано за вестоносец: например “Отиди и кажи на майка ти, че няма хляб” или “Напомни на баща си да запази хотела за Гърция.” 

Парентализираното дете влиза в обувките на семейния пастор, медиатор и душевен лекар. Без да е пораснало достатъчно, на него му се налага да въплъти в себе си търпение, отстъпчивост, проницателност и мъдрост, които биха били свойствени за старейшината на рода, а не за някой от най-младите му членове. 

И както това ранно порастване носи подаръка на отговорния характер и издръжливостта пред изненадите на живота, така има и своите емоционални последици напред във времето. 

Неуловимият чудак: Реакция на отдръпване и капсулиране 

Когато пораснат, такива деца могат да дават вид на самопогълнати и дистанцирани възрастни, които емоционално сякаш стоят наклонени назад, за да не са твърде близко до другия. 

Хора с подобна история в детството може да изглеждат прекомерно сдържани, пасивни и студени на останалите - но двигателят на този естествен хлад не е арогантност, а уплахата, че границите им може да бъдат съборени. 

В техните очи близостта може да изглежда хем примамлива, хем отблъскваща, защото редом с даровете на топлотата и подкрепата тя носи със себе си привкус на бреме и поробване. 

Затова порасналите парентализирани деца може да играят ролята на вечно незадомяващ се Дон Жуан или Меселина, на откъснатия от света човек на науката, на обикалящия планетата digital nomad, на особняка, потънал в собствените си мисли и изчезващ като привидение в момента, в който усети, че другият би искал да задълбочи познанството си с него. 

Добрият самарянин: Реакция на сервилност и прекомерен алтруизъм

Има и друг вариант, различен от този на откъснатостта и емоционалната недосегаемост. 

Като възрастни децата, на които се е наложило да бъдат родители на собствените си родители, може да преминат през период в живота, в който се чувстват като кошче за отпадъци спрямо приятелите си. 

Те умеят да изслушват и да проявяват разбиране, както и да се грижат за емоционалното благополучие на останалите - и затова съществува рискът другите да се научат да ги заливат с истории за преживелиците и дилемите си. 

И докато в началото порасналото парентализирано дете се чувства свойствено в ролята на човек, който удря рамо и поема, с времето и увеличаващите се изисквания на околните, то започва да изпитва раздразнение и негодувание. 

Промяната започва: Размразяване от покорството чрез гнева 

Личността започва да забелязва, че въпреки нейната отзивчивост и всеотдайност, другите не я уважават реципрочно на положените усилия. Нарушават границите й. Искат хищно още и още. Звънят по 3 пъти, за да доразкажат и да получат вниманието, което се свикнали, че им се полага. 

Дренажът на грижа вече не се усеща от парентализирания човек като проява на героичен алтруизъм, а като наказание. И тогава идва яростта. Това е именно лечебният момент, който може да донесе промяна и размразяване от добре познатата стара роля, която работи в ущърб на своя практик. 

Дългоочакваната капка, която прелива чашата

В ползотворния сценарий ролята на грижещ се започва да умалява на човек и, когато капката прелее чашата (обикновено с нещо незначително), той избухва и се противопоставя - както на собствения си импулс да сервилничи на околните, така и на техните заявки да получават удобства и благини. 

Тези избухвания, макар и лечебни, могат да поувредят някои отношения. 

Добре е да знаем, че най-паразитните такива ще усетят най-силна турбуленция с автономизацията на парентализирания човек. 

Обикновено това са зависим вид отношения, в които единият е в “слаба” позиция (страда за нещо, боледува, преживява трудност, финансово нестабилен е), а другият му оказва подкрепа (изслушва го, живее с него, гледа го, издържа го, утешава го, разбира го, радва го и тн.). 

Кризата: Задължителната съставка на всяка трансформация 

Хубавите новини са, че хората могат да свикнат с промяната. А отношенията, преминавайки през кризата, която всяка промяна неизменно носи със себе си, имат шанса да преминат на друго, по-здравословно ниво. 

Такова на равнопоставеност и реципрочност, в която няма един човек, натоварен с отговорността да обгрижва, изслушва и потушава емоционални дисонанси, и друг човек, който поради своето недобро справяне с даден аспект от живота или вътрешния си свят следва да получава самарянска грижа, разбиране и отчетност. 

По този начин, чрез диференциацията от онези, които човек усеща твърде близки и задушаващо изискващи, той може да се откопчае от ролята на алтруист, душеприказчик, болногледач и рефер. 

И да започне да изгражда (понякога от нулата) зида на своите граници. 

В началото, както става с научаването на ново качество, може да има известна крайност. Махалото трябва да премине от единия край в другия и после да се нормализира в средата. 

Човек може да се откъсне от света, да поброди някъде сам, да смени амплоато си, да предизвиква скандали там, където досега е мълчал и кимал усмихнато, да направи няколко скъсвания с роднини, приятели и колеги - и когато на бурята й свърши дъждът и всеки си е взел поука от случилото се във вакуума на необщуването след схватка - отношенията лека-полека да се подновят. 

С нов зид, нови правила и нови общи отговорности.