След като в предходната статия се позабавлявахме с образа на психопата от филмите и сериалите като злокобен и зловреден персонаж, като лидер използвач и като токсичен познат - сега ще го разгледаме в малко по-клиничен смисъл. 

Това упражнение, макар и не претендиращо за изчерпателност, е важно, защото ще ни помогне да изчистим представата си от своеволията на фантазията и изкушението на генерализацията. Погрешно е да наречем някого “психопат”, защото се е отнесъл безсърдечно с нас или защото няма страх от неща, които плашат повечето хора.  

За целта на това ни упражнение ще се позовем на сведенията за психопатното функциониране от книгата “Психоаналитична диагностика” на авторката Нанси Макуилямс. 

Психопат, антисоциален и социопат 

Като за начало можем да започнем с това, че думата “психопат” в основата си бележи един вид функциониране на личността и отговаря на въпроса “Как?”. Как се държи един човек, как се приближава до другите, как реагира, как се ядосва, как страда, как се радва, как учи, как се влюбва, как се разделя, как се налага, как губи битки и така нататък. 

В близкото минало хората с психопатна личностова структура са влизали под шапката на диагнозата “антисоциално личностно разстройство”. 

С една дума това са хора с ниски нива на емпатия и липса на интерес към алтруизма. Те не пасват в обществото, нарушават порядките му и дразнят членовете му. Безчинстват със солени закачки с гражданите, дрифтене по заледените улици, кражби, измами, изяви на богохулство (от графити до обикновените псувни на публично място), боеве и така нататък. 

Тук попада и един друг отколешен и свободно използван термин - “социопат”. Това е някой, чието поведение може да бъде наблюдавано като нарушаващо правилата и границите на околните и невеземащо предвид тяхното благосъстояние. Агресията е част от реперториума на тази “порода” човек, но злонамереността - не задължително. 

А сега ние сега ще разгледаме психопата от една по-вътрешна перспектива, а не толкова през очите на наблюдатели и потърпевши. 

Биологични показатели при психопатията 

Антисоциалните личности имат ниски нива на серотонин, а диагностицираните психопати показват изключително ниска реактивност на автономната нервна система. 

От там може би произлива както извънземното им хладнокръвие (което в случая не е тренирано, а генетично обусловено), както и търсенето на силни усещания и неумението да се учат от опита си (сиреч чрез болката). 

В тази непромокаема за вълнение нервна система навярно се крие и желязното самообладание на психопатните личности, подготвено за напрягащи и дори животозастрашаващи обстоятелства. 

От опасни спортове до кофти сделки и тежки отношения - психопатът е калибриран така, че да премине през изживяванията с нулев разход на емоция. 

Наизустяване на езика на емоциите с цел манипулация

За разлика от обикновените хора, психопатите не развиват емоционалния си свят чрез контакта с другите - по релационен начин, изживявайки всички рискове, последици, удоволствия и болки на свързването. 

Те учат емоциите както се учи език - чрез наблюдения, повторение и наизустяване и умеят да демонстрират “правилната” емоция в подходящия момент - сечиво, с което обезоръжават и манипулират околните. Демонстрациите им изглеждат напълно искрени и в тях рядко се усеща фалш или нескопосана хипербола, която издава преструвката. 

Тъй като и прагът им за изпитване на удоволствие е по-висок от този на останалите хора, психопатите имат нужда от много по-интензивни и дори шокиращи преживявания, за да се почувстват живи. Едни от чувствата, които психопатът може да изпита пълнокръвно и спонтанно, са сляпата ярост и манийната превъзбуда. 

Пълно отсъствие на съвест, загриженост и емпатия 

Други “белези” на психопатията са липсата на привързаност към близки хора, отсъствието на съвест и меракът за вездесъщ контрол и власт. 

Това означава да не се надяваме да “излекуваме” психопата като го заливаме с щедри шепи с даровете на разбирането, обичта и ласките. Ще останем с пръст в устата и ако се надяваме, че той “няма да стигне чак толкова далеч” - става ли дума за постигане на цел или за отмъщение, ще стигне и още как. 

Психопатните личности не извършват престъпления след тежка схватка между съвестта и апетитите си, в които апетите печелят, последвани от наказанието на всепроникващата вина. 

При тях злоупотребата е просто действие. Акт 3, акт 463, акт 7849. Импулсът е императив без емоционална окраска (ако не броим сляпата ярост или манйната превъзбуда, както казахме по-горе). 

Патологичната гордост със собствената злонамерена досетливост 

По наблюденията на хора, които са работили с психопати, е изумително как те открито се хвалят с измамите и престъпленията си, сякаш търсят да впечатлят слушателя с разкази за своята необичайна персона. 

Психолозите и служителите на изпълнителната власт, които са интервюирали психопати, споделят, че те с доволство изтъкват детайли за своите престъпления, които могат да влошат присъдата им допълнително, но крият малки и незначителни детайли, които според тях самите има риск да бъдат разбрани от слушателя като прояви на слабост (например това, че са взели няколко долара от чантата на жертвата). 

Генетично непреодолим импулс или съзнателно действие 

Може да е изкушаващо да мислим, че за психопата някак няма друг избор, освен да се подчини на импулса си да манипулира и да лъже (щом причината е закодирана в структурата на мозъка, звучи като поведението да е неизбежно). 

Но е добре да знаем, че всички негови машинации и постъпки са съзнателно избрани и прецизно изпълнени. 

Не случайно в работата с диагностицирани психопати (по съдебния ред, а не по тяхна заявка) често работят цели екипи от психолози, а не само един или двама специалисти. 

Това е така заради огромното изкушение да си се поддадем на чара, искрените сълзи на разкаяние, безупречно демонстрирания потенциал за човечност. Затова са необходими няколко човека, които да се отрезвяват един друг от харизматичното и засмукващо поле на психопата.

Не разкаяние за престъплението, а негодувание, че са го хванали 

Що се касае до разкаянието Нанси Макуилямс споделя следното в своята книга “Психодинамична диагностика”. 

Психопатът, сгащен в някаква измама или престъпление, с което е навредил на близък човек (например съпругата си или свой родител), не изпитва угризения за стореното, а недоволство, че е бил хванат. 

В зависимост от това кой импулс желае да задоволи пред интервюиращия, той може да имитира вина и закъсняла съвест или самодоволно да изтъкне истинската си позиция - на недоволство, че не е премислил по-добре плана си, така че да му се размине. 

Всепроникваща празнота или опияняваща богоподобност 

Една от основните движещи сили при човека с психопатна личностова структура е чувството за грандиозност и всемогъщество. То е защитен отговор на едно непреодолимо и постоянно преживяване на вътрешна празнота - антидот за бездната, който се приема често и на големи дози. 

Именно това чувство на вътрешна празнота психопатът може да предаде на своя слушател по силата на проективната идентификация и работата на огледалните неврони. 

Ето защо в присъствието на психопатно функциониращ човек ние може се чувстваме необяснимо смалени - май сме облечени зле, казваме неправилното нещо, покапваме се с яденето си, събаряме неща и сме силно изкушени да му се извиним или подмажем по някакъв начин. 

Всъщност психопатът ни е обезличил и ние сме хванати в клопката на усещане за неадекватност, което стои точно на обратния край на всемогъществото. Психопатът ни е дал да опитаме от вътрешния му свят. 

Нанси Макуилямс пише, че в терапия хората с диагноза психопатия саботират процеса и за тях голямата награда от упражнението е да видят, че практикът се чувства не полезен, а усилията му (след кратки мигове на илюзорен успех) всъщност са били напразни. Това чувство е близко е до усещането за обезличаване. 

Детство, което полага основите на психопатията 

Как изглежда детството на антисоциалните хора или казано иначе как се “създава” психопат? 

Преди години в университета ни дадоха да гледаме филма “Трябва да поговорим за Кевин” като отговарящ на този въпрос. В него се вижда една майка, която още от момента на зачатието и разбирането за бременността, е отчуждена от детето си. Може да се каже, че то просто расте в нея докато тя сякаш е някъде другаде. 

По-късно във фила виждаме как майката нехае и даже си върши нещо странично с отнесен поглед докато бебето плаче безутешно. Всъщност то е обезличено още в първите мигове на своето съществуване и неговите нужди са оставени без отклик от нейна страна. 

Според Нанси Макуилямс детството на психопатните личности “изобилства от несигурност и хаос. Объркващи смесици от сурова дисциплина, прекомерно разглезване и занемаряване.” 

Майките на такива хора навярно са били депресивни и мазохистични - състояния, които неминуемо водят до самопогълнатост и “изчезване” за нуждите на детето. Избухливите, непоследователни и садистични бащи също са свързани с психопатията. 

Макуилямс посочва и един друг вид отглеждане като виновен за развитието на психопатно функциониране у детето - и това е материалното разглезване, кобинирано с емоционални лишения. 

Тя дава пример с антисоциална жена, с която е работила, чиито родители са й подарявали екстравагантни и скъпи подаръци, когато тя е изглеждала “разстроена”, но не са й давали пространство да разкаже за чувствата си и да получи истинска подкрепа вместо едно “затваряне на устата”. 

Подобен вид “щедрост” е особено унищожителен, защото не дава възможност на детето или юношата да си обясни откъде идва усещането, че нещо жизненоважно липсва - а именно човешката връзка. 

И при занемаряването, и при разглезването, отсъстват любовта и гордостта на родителите към детето и то го усеща безпогрешно. То не е видяно и емоционалните му нужди не са отчетени и задоволени адекватно (не като се игнорират и не като се “затапят” с подаръци). 

“Аз съм нещо велико” и “Аз съм едно абсолютно нищо” 

Като алтернатива на бездната на това усещане за осиротялост и безпомощност в лицето на особен и зловещ вид незаинтересованост, детето може да се обърне към собствената личност и да инвестира цялата си психична енергия в развиването на чувството за всемогъщество. 

Това води до поляризирана представа за себе си между идеализираното състояние на тотално превъзходство (“Аз съм нещо велико”) и ужасяващото състояние на безпомощна слабост (“Аз съм едно абсолютно нищо”).  

Нанси Макуилямс оспорва становището, че психопатичните личности не подлежат на подобрение при терапевтична работа. 

Но освен набор от специални сечива, необходими за работа с тези хора, необходимо е още едно условие - те да са някъде около средна възраст, когато усещането за грандиозност неизбежно бива отслабено от сблъсъка и признанието на упадъка на физическите сили. 

Колкото повече се доближава до прозрението (и признанието), че за него съществуват ограничения и това осъзнаване не го разярява или помита, толкова повече психопатът има шанс да започне да развива някакви по-човешки модели на свързване и да инвестира някаква част от енергията в контакта и автентичността, а не в задоволяването на импулсите и изтъкването на собствената личност.