Когато споделяме дилемите си на приятели и близки, от една страна получаваме утеха и подкрепа в моменти на несигурност, а от друга - понякога се абонираме за упреци и поучения. И двете “находки” могат да имат положителен или негативен ефект върху нас - с оглед както на комфорта, който целим да възстановим, така и на възможностите за промяна на евентуалното ни самосаботиращо поведение и навици, които ни вредят. 

Ползи и загуби от положителната обратна връзка 

Положителният ефект от разбирането и подкрепата е в това, че тя нормализира чувствата ни и може да ни даде допълнителен чифт очи, с които да съзрем неподозирани свои ресурси или изход от дадена затормозяваща ситуация. 

Сляпата и неизменна подкрепа обаче може да ни попречи да осъзнаем как сами вредим на себе си с автоматичните си реакции, как попадаме в сходни сценарии и какво бихме могли да променим в подхода си, за да растем в добра за нас посока, да изграждаме по-възнаграждаващи отношения и да постигаме по-задоволителни резултати.

Какво печелим и какво губим от негативната реакция на другия 

Облагодетелстващият ефект на критиката е, че прави точно обратното на сляпата подкрепа - посочва ни онова, което зависи от нас, за което ние носим отговорност или при желание бихме могли да променим, но може би удобно избягваме или се самоубеждаваме, че нямаме силите да го сторим. 

В тази статия ще разгледаме последния вариант на предлагането на обратна връзка - негативният ефект от напомнянето къде и как сме сгрешили и как сме били предупредени, но сме избрали да не слушаме. И ето ни - пренебрегнали ценните (често безкрайно субективни) съвети, претърпели поражение или загуба, се завръщаме при душеприказчика си за да поплачем на рамото му, а той сякаш само е чакал да декларираме неуспеха си и от вратата започва с охулването и троснатите аргументи. 

Хокането като изражение на притеснението на другия за нас 

Когато се ядосаме на свой близък за това, че не ни е послушал, ние може да се чувстваме безпомощни пред ината му да продължава в недобра посока - и затова в един момент просто избухваме. Опитали сме да го изслушаме, да го разберем, да го подкрепим. 

Мълчали сме си угрижено. Давали сме насоки загрижено - ако са били поискани и те са били. Чатили сме си, чували сме се, слушали сме една и съща плоча толкова пъти - и накрая просто не издържаме да слушаме и гледаме как скъп за нас човек продължава да буксува в една и съща ситуация, а емоционалното и психологическото му благосъстояние отстъпва място на тревожността, депресията и нарастващото чувство за безизходица, от която няма правото да излезе. 

Да го изкритикуваме вбесено, на предела на толерантността си за представление по самоунищожение, в този случай е израз на това, че се тревожим за своя близък и не знаем как да помогнем. А той сякаш с невидима настоятелност остава в пределите на своята дилема и вместо да предприеме мерки, утвърждаващи самочувствието и добруването му, дълбае все дълбоко в тъканата на своето затруднение. На цената на упадъка на почти всички други области в живота му. 

Страхотен пример за подобна “изсмукваща” дилема без изход са драматичните и травматични любовни връзки. Работохолизмът, в който работохоликът не забелязва, че се е запътил към бърнаут, е друг пример за такъв вид саморазрушителна активност, от която главният герой отказва да излезе или да направи някаква промяна, но пък за сметка на това промените, които затруднението му му нанася затормозяват всички останали около него.

Критиката като упрек, който уязвява единия и носи удоволствие на другия

Понякога в разговор за перипетиите на единия участник в разговора, другият реагира остро и осъдително - но не с предпазващо намерение или загриженост. Той реагира така, защото има да си връща за нещо и използва момента на слабост, за да забие ножа по-дълбоко. 

Изречението, което изразява сякаш всички варианти на недобронамерената, отмъстителна критика може би е: “Какво ти казах аз!”. Разбира се, това може да бъде казано шеговито и любвеобилно, но ние не разглеждаме тези разновидности. 

Ние разглеждаме ситуацията, в която упрекът е изказан с възмущение и често е придружен с напомняне за минали “провали”, както и за грешните поведения или желания, с които прецаканият човек се е прецакал сам (и си го заслужава). 

В такива моменти получаваме сякаш двоен шамар. От една страна изживяваме последиците от погрома си, а от друга ни нараняват там, където отиваме да искаме обезболяващо. Идва ни да кажем, че “Не е честно.” Може и да не е, но това е моментът, в който да свършим малко полезна работа сами за себе си. 

Да се вгледаме креативно в мястото, където са ни “уболи” 

Първото, което можем да направим е да поразсъждаваме какво долавяме в тази реакция. Има ли част от нас, която я приветства? Има ли нещо, с което скришно от себе си сме “помолили” да бъдем овикани и критикувани? Прекалили ли сме с апелите си за подкрепа и въртенето на плочата за нашата драгоценна дилема? Къде е границата и какво можем да променим? 

Можем да се попитаме дали често ни се случва да търсим подкрепа и обич там, където намираме ту нея, ту студено и кастриращо поведение. На какво ни прилича това - може би на начина, по който сме израснали? Какво печелим от този сценарий? 

Ако искаме да работим над развиването на зрял и конструктивен подход както към отношенията си, така и към житейските си трудности, може да потърсим психологическа подкрепа в начинанието - на изследване, а не на търсене на кусури. 

Да се свържем със себе си неосъдително (или осъдително, ако това е, което ни идва непреодолимо отвътре) и да потърсим с прям поглед какво в нас ни кара да вредим на себе си - безогледното споделяне ли, пасивността при конфликт ли, безрезервното ни раздаване за другите ли, преследването на невъзможното ли, зависимостта от победата или пристрастеността към перфекционизма. 

Каквото и да открием в това креативно изследване, то би ни помогнало да работим над себе си така, че в бъдеще да се познаваме по-добре и да избираме както душеприказчиците си, така и каузите си с по-голяма вещина и предпазливост.