"Ей какъв си нарцис!“. Този е нарцис, онзи е нарцис. Тази дума доби толкова широко разпространение, че описва както тези, които се грижат добре за външния си вид, така и онези с нарцистична личностна организация – от които целият свят пищи в момента чрез статии, блогове, рийлове и семинари на тема „как да се спасим от нарцисиста“.
Какво означава “нарцис”?
Да кажем, че между нарцис и нарцисист има разлика. В началото на историята за Нарцис той се оглежда във водата, любувайки се на собственото си отражение. И тук е здравата част от историята. Да се радваме на себе си, да полагаме грижи, за да се чувстваме и да изглеждаме добре, да одобряваме и харесваме това, което сме – е жест на любов към себе си. Някои хора са отгледани така, че още в ранна възраст научават, че са свободни да бъдат тези, които са, че няма да бъдат съдени, овиквани, отхвърлени, задължени, нито ще се налага да са нащрек за думите и реакциите си, да се извиняват, крият и плачат за това, че са разочарование. И това е здравословно.
По-късно в живота те могат да бъдат онези, които вдъхновяват околните да се научат да се наслаждават на себе си. Тези хора се обичат и това си личи от 100 километра. Те избират хубави неща за себе си – от избора на работа, до хобитата, до връзките, до дрехите, до начина, по който се отнасят към себе си. С щедрост, одобрение и топлота. И в тях има една естествена игривост по темата. Те не се вземат на сериозно, но имат сериозно и стабилно добро отношение към себе си.
Защо нарцисът може би ни дразни?
Понякога, когато самите ние се съдим и се затрудняваме да бъдем в мир с вътрешната си природа или външния си вид, хора, които очевидно изпитват радост и гордост относно себе си, може да ни изглеждат дразнещи, помпозни, надути. Но какво ако те просто ни показват как може да се чувстваме – нали толкова много статии и курсове преподават умението „да обичаме себе си“ – защото тогава е обидно да видим някой, който го практикува наяве, защо ни дразни и възмущава, а бързаме да се запишем за курса или да изслушаме подкаста по темата? Защото любовта към себе си трябва да е някаква тайна? Да не се споделя, да не се демонстрира и да се пази на културно разстояние от вниманието на околните, за да не мине за арогантност или самовлюбеност?
Всъщност Нарцисът може да е много приятен, надежден и любвеобилен човек. Може да е добър приятел, прекрасен партньор, чудесен родител – и да, редом с тези роли, той може да поддържа и една много важна друга роля – тази на грижещ се за себе си човек, който си засвидетелства одобрение, любов и приемане. Това е вдъхновяващо, а не болно. И е основата на здравото отношение към нас самите – да можем да се насладим и усмихнем на това, което сме.
Да се запознаем с нарцисиста.
Нека го сравним с нарцисизма, за да откроим разликите между двете. Какво е да си нарцис и какво е да си нарцисист. Нарцисизмът, без да навлизаме в тежка терминология, е точно обратното на това да обичаш себе си. Той оперира на двата противоположни края на едно болезнено вътрешно явление - празнотата. Отвън нарцисистът е великолепен, успял, харизматичен, добър оратор, неуморен, спортуващ, уверен, сексуален атлет, споделящ безспир за успехите и прогреса си,... добавящ много измишльотини и преувеличения в героичните си преживелици.
Добре, но защо? За да подчертае бляскавостта и изключителността на своите преувеличени таланти, контакти, визуални преимущества и материални придобивки. Повдигнете тема и чуйте как той знае най-много по нея – ако не знае, ще я смени и ще насочи „разговора“ натам, накъдето той може да свети, а вие да слушате с отворена уста, да ръкопляскате, да си записвате и да си гледате часовника от колко време мълчите. 30 минути или може би вече час? Час и половина? 5 месеца? Години?
Нарцисистът никога, никога, никога и при никакви обстоятелства не приема критика или дори намек, че не е казал/ направил/ предрекъл/ постигнал най-добрия възможен резултат. Ако е сгрешил, било е поради измама от страна на някого. Ако е обидил, другият го е провокирал първи – а той само е отвърнал. Ще го чуете да обяснява как е бил провокиран. А провокирате ли го, таванът за това каква реакция може да използва, за да ви постави отново долу под себе си, е необятен.
Мажоретки на отбора му, но не и съотборници.
Критикувате ли го, рискувате на главата ви да се излее огнена тирада от възмущение и злобни аргументи за това какъв сте (и сте бил откакто ви познава) – нарцисистът трябва да ви смали с критиката и разкостването на недостатъците ви, за да си върне отново собствения блясък, непогрешимост и извисеност, който поддържа с неимоверни усърдия и набор от самоизтъкващи техники, които удобно игнорира, сякаш изобщо не ги прилага.
Защо това е така? Защо, в опознаването на нарциса ние леко и само понякога му завиждаме за доброто отношение, което проявява към себе си? А с нарцисиста, колкото повече имаме нещастието да го познаваме, толкова повече му дължим и го вбесяваме. Обикновено се чувстваме малки до него (като пред учител, звезда, родител), а ако не успеем да се почувстваме така – той винаги ще ни помогне да се смалим и да бъдем нещо като почитатели, мажоретки на отбора му, но не и съотборници.
Специално подбрана компания от "шерпи".
Нашата роля е да излъчваме възхищение, да го слушаме, без да прекъсваме, да не забравяме важни неща, свързани с неговите приключения и преживелици, за да можем да отразяваме величието му и да запълваме бездната на самоомразата му с прясно, увеличаващо се и нестихващо обожание. Всичко това се случва, защото в основата на нарцисизма стои хищна ненавист към себе си. Като алергия от самия себе си. И за да бъде държана тя настрана от осъзнаването, следва да се развие точно обратното на нея поведение – но то компенсаторно поведение, не автентично.
Отвън нарцисистът е забележителен и полага всички усилия да се говори за това, да се забелязва, да се преповтаря и препотвърждава. Но отвътре той е уплашен, и то несъзнателно, от това, че не може да понася себе си, че никога не е изпитвал каквото и да е топло чувство на приемане или милосърдие към себе си. Че дори да е най-красив, най-богат или най-ярък в специално подбрана компания от "шерпи", той самият никога няма да може да изпита удоволствие сам от себе си, сам по себе си и насаме със себе си.
Това превръща вътрешния му свят в празна бездна, която не може да бъде утолена от човешки контакт или приятно преживяване. Затова и той неуморно и шумно „свети и блести“ през цялото време, за да не остане никаква пукнатинка за вътрешното преживяване, през която да се вмъкне капчица съмнение, че ... всъщност нарцисистът няма „себе си“. Той има персона, с която изстъргва одобрение, завист, страхопочитание и обожание от околните, за да се предпази от кошмара на вътрешната си празнота и самоомраза.
Обожествяване на собствената персона.
Виждате ли разликата? Нарцисът е Нарцис, който гледа отражението си във водата и си го харесва. Любува му се. Това е хубаво – радвайте се на себе и бъдете като Нарцис. Но само до тази част. В момента, в който Нарцис се влюбва в отражението си и започва да милее за него, провъзгласявайки себе си за своя единствена любов, настъпва болното. Настъпва потъването в себе си и в бездната, както и страданието, свързано с това потъване.
Тук не става въпрос за истинска влюбеност в него самия – ако я има, тя е при нарциса, при онзи, който с одобрение и усмивка се съзерцава. И това е прекрасно. Онзи Нарцис, който изпитва жажда по себе си и паталогична захласнатост пред образа си, е нарцисистът. С една звездичка – той не изпитва истинско чувство, а неговия помпозен (и) ялов вариант, а именно захласнатостта по собствената личност и обожествяването на собствената персона.
Ето и разликата между нарциса и нарцисиста. Първият е ваш добър приятел, роднина, партньор или познат и малко ви дразни с това как се чувства „твърде добре„ в кожата си. А вторият е патологично организиран човек, в чието присъствие винаги ще имате само две опции – обожавайте, следвайте, почитайте ИЛИ ще бъдете изхвърлени от орбитата с огромен взрив на възмущение и гняв. Защото сте дръзнали да направите резка върху старателно полирания образ.
Автор: Александра Петрова
