Има случаи, в които насилието се случва без физически шутове и удари и не оставя видими синини. Такова е емоционалното насилие - тормоз, който не може да бъде описан с ясни доказателства и измерими нанесени щети. 

За разлика от физическата саморазправа, която може да бъде валидизирана като такава както от лекар, така и през погледа на лаик, емоционалното насилие е обвито във воал от неяснота - в диалога си с останалите (когато се осмели да назове случващото се) жертвата може да редува засрамени премълчавания с несдържани споделяния. 

На слушателя е трудно да си представи насилника като близък, с когото емоционално тероризираният човек дружи или живее, и едновременно с това като личност, която редовно наранява, осмива, заплашва, забранява и мачка. 

Счупеното табу на емоционалното издевателство 

Много често това се случва на ежедневна база и с нарастващо дръзновение. След като табуто на емоционалното издевателство е счупено един път, границата на вербалното насилие и шантажа расте единствено нагоре. Докато не стигне тавана. 

Някой би попитал каква е целта на емоционалното насилие. Както с всяко човешко поведение (особено деструктивното) мотивацията рядко е едноизмерна и подлежаща на просто дешифриране. 

Отровен коктейл от нежност и разруха

Хора, които са били унижавани, засрамвани и третирани ту с любов, ту с хищна омраза в детството си, понякога намират някакъв вид илюзорно облекчение на вътрешната непоносимост към подобна нехраносмелена травма в това да я причиняват на околните. 

Те реално се “превръщат” в насилника (най-често родител или грижещ се за тях възрастен) и подлагат своя партньор на същия отровен коктейл от нежност и разруха, на който са били подлагани самите те като деца и юноши. 

Кръгла нула без своя тъмничар 

Друга възможна цел на емоционалното насилие е изолацията и обсебването на партньора. Това се случва с прилагането на методи за подриване на самочувствието, които вменяват на жертвата, че тя е кръгла нула без своя тъмничар. 

Това е рекламна кампания на величието на единия партньор и нищожността на другия, която успява да промие мозъка на жертвата, че нейният властелин я превъзхожда във всичко, но въпреки това желае да се сподели с нея. 

Какъв сладък жест на великодушие 

Това спомага за влизането в зависими отношения, в които човекът, подлаган на емоционален терор, се преживява като дисфункционален, нефелен и несправящ се, а неговият тъмничар (партньор) се изтъква като свръх-функционален, отговорен, щедър и всемогъщ. 

По този начин единият партньор бавно и успешно бива инжектиран с вменена безпомощност и липса на стойност, които подбиват способността му за трезва преценка на ситуацията и увеличават неговата благодарна зависимост от властелина, който го е “взел” и се грижи за него, въпреки всичките му дефицити и недостатъци. 

Нека разгледаме някои от сравнително популярните начини за емоционално изтезание. 

Контрол и държане на сметка 

Във връзки с емоционално насилие често единият партньор се държи като вбесен и мнителен родител на другия. Той проверява къде се намира личността, ослушва се за шумове в заобикалящата среда, задава подвеждащи въпроси и прави прикрито обвинителни коментари. 

Човекът, който е обект на тези разпити и уж доброжелателни любопитствания се чувства така, сякаш е сгазил лука и има нещо, за което трябва да се оправдава и извинява. Той е склонен да прекъсва преждевременно работни срещи и приятелски занимания, защото прекомерно ревнивият му и слухтящ партньор не се чувства добре от това, че жертвата не му е под око. 

Съобразявайки се с негласния повик да се върне обратно на “кораба майка” (при своя властелин), емоционално тормозеният човек се извинява на събеседниците си и се завтича към вкъщи. 

Критикуване и обвинения 

Друг способ за унищожение на самочувствието и автономността са критиките и вменяването на вина. За емоционалния тормоз е типично това, че фокусът е винаги върху другия човек - както и да се чувства единият, другият трябва непременно бързо да започне да се чувства по същия начин. 

Ако единият е в недобро настроение, а другият е усмихнат и радостен, последният е длъжен да регулира своята жизнерадост по такъв начин, че да пасне на нихилизма на партньора си. Иначе той не мисли за него, не му съчувства, не го е грижа, храни се от нещастието му и така нататък. Казано накратко правилото звучи така - в “ние се чувстваме” няма място за “аз пък” или “аз мисля, че” или “а пък аз днес”. 

Студенина и непристъпност 

Някой би казал, че е нормално някои хора да бъдат по-сдържани и това не е умишлена манипулация. 

Така е, такива хора имат необходимост от емоционална дистанция с другите и затова си слагат маска на непристъпност или начумереност, за да се предпазят от интензитета на близостта. Това е възможно при шизоидните хора - и в тяхната откъснатост и самовглъбеност няма нищо злонамерено или манипулативно, тя е просто ресурс да успеят да останат изобщо в отношението и полезрението на другия човек. 

Но има един вид наказваща студенина, която може да бъде определена като кастрираща непристъпност или токсично цупене. В този вид студенина един човек демонстративно отказва на друг интимност и достъп до себе си, защото наказваният следва да бъде подложен на назидание за нещо неправомерно, което е извършил. 

С демонстрацията на този стратегически вид студенина той бива дресиран като куче и “вразумяван” - след сковаващата непристъпност и отхвърляне от партньора, човек ще се научи как да го радва вместо да го разочарова и как да крачи в правия път без отклонения. 

Да си тръгнем или да останем  

Противоотровата за емоционалното насилие не е безкрайно търпение и кофи с любов.

Единствено с дългосрочна терапия омагьосаният кръг на зловредно поведение може да бъде повлиян благоприятно и евентуално прекъснат, за да отстъпи място на нови, по-здравословни модели на свързване и общуване. 

Изборът дали да останем в подобни увреждащи отношения е винаги труден. Не сме длъжни да изберем да излезем през вратата на всяка цена. Но ако решим да останем, полезно е да знаем защо го правим - какво ни дава тази връзка, което друга не би могла. 

И оставайки във връзката, да се съгласим, че осъзнато и информирано оставаме на цената, която плащаме - вместо да се самозалъгваме, че нищо лошо не се случва, че “при всички е така” или че нещата ще се оправят “от само себе си”.