В тази статия ще разгледаме с образователна и развлекателна цел какви са нашите асоциации с образа на психопата - като архетип на мистериозно зло, което не може да бъде обяснено напълно нито с устрема за власт и господство, нито с желанието за манипулации и машинации за пари. 

Чак в следващата статия ще се занимаем по-задълбочено с това какво значи психопат в диагностичен план. Възможно е това да е образ, който рискува да ни отегчи със семплостта си. 

Популярните “психопати” от света на киното обикновено ни приковават с почти хореографския замах на своето злосторство. Макар да ни се иска те да ни отблъскват напълно, по необясним начин персонажите им са притегателни за нас и ние искаме да ги отгатваме и разнищваме. 

Неприятният тип в шубрака 

Ниско нахлупена шапка и грабливи очи, скрити под козирката. Вехти обувки, утъпкали със злонамерени крачки пътеките до много произшествия и грабежи. Трагична и злокобна съдба, която обезпечава чудовищните действия. Горе-долу така може да си представим психопата от мрачния сериал със злокобен саундтрак. 

Този хищнически портрет е в унисон с податките от филми, в които психопатът безчинства (често анонимно) и ни поставя вълнуващи и смразяващи кръвта гатанки, на които ние да познаем отговора от дивана. А най-хубаво е, ако не успеем да отгатнем до последния момент. 

Това е едно хумористично и по холивудски нагласено описание на психопата - той живее самотен и отчужден от другите живот, често е облечен с някаква камуфлажна бежово-кафяво-сива шуба, от клонки и шубраци дебне хора и процеси и извършва прецизни и жестоки интервенции. 

В много филмови сценарии и дори в документалните истории неговата цел не е финансова облага или материална печалба, а е неизбежна последица на една мистериозна жажда за зло. Тя сякаш диктува поведението на този герой, като почти го извинява с разказа за болезненото му минало и императива на състояние, близко до лудостта. 

Затова и, загледани във филма, ние често изпитваме смесица от любопитство, страхопочитание, отвращение, възмущение и готовност за състрадание към този герой, в който има специална и необяснима съставка, която отсъства във всеки друг. 

Нарцистичният лидер, у когото са и “хлябът и ножът” 

Нека опитаме малка модификация на образа. 

Този вид “психопат” не клечи в храстите с бинокъл и няма сатър под палтото. Неговата патологичност се разлиства на корпоративната сцена и обувките му никога не са окаляни с калта, коята ще намерите по улицата в дъждовен ден или ако се разхождате около някое мочурище. 

Тук става въпрос за друг вид психопат, който е надлежно засегнат в книгата “Змии в костюми: когато психопатите ходят на работа” от Бабиак и Хеър. 

Той може да е бъбрив и подмолен или ледено непристъпен и открит в своята жестокост. Възможно е в социален план да живее с близки, пред които играе всеотдаен семеен човек, но не е изключено да съществува като вълк единак. 

Непроменимата характеристика обаче е нарцисизмът на този герой - в своята усамотеност той идеализира интелекта и досетливостта си и извлича удоволствие от организирането и осъществяването на неетични или направо престъпни хрумки. 

А в популярността си като главатар на група (шеф на работа, лидер в социален контекст или глава на семейството) той контролира останалите членове и се захранва от страхопочитанието, обожанието и завистта им. 

Виждали сме го, дори да не сме работили в корпорация - филмовата индустрия изобилства от примери за алчно хладнокръвие, често белязано от даровитост в специфични сфери - комбинация, която ескалира в любопитни и сложни машинации, които носят финансови облаги и власт, като задължително ощетяват някой друг по пътя. 

Хората са просто пречки пред постигането на науменото. А мотото, че целта оправдава средствата е изведено в култ като единствен постулат, диктуващ маневрите на ловкия егоизъм, нюха за използвачество и на моменти гениалната отмъстителност. 

Психопат номер три: “Оф, имам един приятел” 

Първото, което забелязваме в нашия герой номер три, е привидно съвършенство на изказа и обноските, което естествено полага основите на една самозвана правота и авторитарност в гласа и действията. 

Срещу него ние без да искаме започваме да се чувстваме малки, недобре облечени, нефелни, смехотворни. Всяка съпротива само овековечава усещането за нескопосаност и несъстоятелност. Сякаш нещо все не е наред - нито с обноските ни в компанията на този човек, нито с окръжаващата среда, която сме създали за срещата.

Да кажем той ни гостува у дома и ни се струва, че в нас е не достатъчно подредено или пък е подредено без вкус или пък трохичка е хруснала под ходилото на нашия свят гост - за което се извиняваме с поглед, с жестове и с думи. 

Ако пък сме на заведение, което ние сме избрали за срещата, то в менюто някак по чудо отсъства нещо сносно, което събеседникът ни би ял. Той или тя пита какво вино предлагат, като замислено и замълчано примижава, чувайки отговора. 

Дори без да се е изказал в ответ, той фино напомня на нас и на нашия сервитьор, че си имаме работа с не каква да е личност, а с някой специален и изтъкнат човек, за който е необходимо “нещо по-така”. От това ние се чувстваме малки, непохватни, избрали смотано заведение и генерално май запътили се в пренебрежима посока в живота си. Излъчва го нашият гост. И ние го прилепваме като вирус, вдишан от въздуха. 

Лични срещи с номер три 

И защо споменахме този трети тип психопат, който сякаш е най-слабо засегнат във филмовата индустрия - може би именно поради неопределимостта на своето зловредно въздействие върху околните? 

Избрахме го, защото той е най-близо до онова, което ние в ежедневието си ще изпитаме на практика като “психопатно”. 

Тук става дума за едно фино, почти неназовимо, но интензивно и деградиращо изживяване. Това да се чувстваме презрени без видимо презрение и заличени, без някой да ни е задраскал с рязка дума или експлицитно обидно поведение. 

Нашата омаловаженост се случва по магичен начин - по силата на проекцията и проективната идентификация. 

Човекът срещу нас изнася “навън” огромното отчуждение и усещане за празнота и безсмислие, което носи в себе си - и този процес може да се случи в куртоазна среща без никакво видимо съревнование или провокация. И ние “поемаме” тази смесица от обезличени и празнодушни емоции и ги изживяваме като наши, като усещане за нас самите. 

Ето това е квинтесенцията на психопатността. Един импулс за злонамереност без определена цел и ненаситно чувство за потъпкване на другия човек по силата на нарцистичното самоизтъкване. 

В дълбочина ще разгледаме този процес в следващата статия, озаглавена “Още малко за психопатите”.