Знаем, че любовта към себе си е основната съставка както на емоционалното и психично здраве, така и на радостния живот. Но какво означава да обичаме себе си - въпреки простотата на израза, занятието изглежда малко неясно. 

Има хора, които са силно фокусирани върху собственото си добруване, но сякаш тайно в себе си изпитват разочарование от това кои са, какво са постигнали и какво притежават. С тези примери наум, може би любовта към себе си не се изчерпва с елементарното наличие на (здрав или нездрав) егоцентризъм? 

Други са нахакани, арогантни и пробивни, но неспокойствието им издава една постоянна тревога, насочена към нещо неназовимо и невидимо. Тревожността и стремежът към ползи и успехи (често за чужда сметка) не са атрибути на любовта към себе си, а по-скоро симптоми на нейното отсъствие, което бива замаскирано с дейности, придобивки и апетити. 

В тази статия, без претенция за изчерпателност, ще разгледаме три полезни начина, по които можем естествено да повишим своето самопознание, самоуважение и самоприемане -  няколко от основните стъпала към тайното място, наречено “любов към себе си”. 

По-полека с перфекционизма

Когато имаме високи изисквания към себе си, ние придобиваме дисциплина, целеустременост и майсторлък. Проблемът на високите изисквания е, че те може да са резултат от един процес, различен от стремежа към самоусъвършенстване и прогрес.

Става така, че колкото и добре да се справяме, не можем да си позволим да се зарадваме на постиженията си, нито да погледнем на себе си с гордост. Даже напротив, намираме кусури, вторачваме се в това, което не е “съвършено” и се пришпорваме без почивка. Започва да изглежда така сякаш тичаме към непостижима цел, а ръката, която държи впряга и камшика, е нашата собствена. 

Където липсва милосърдие, липсва и любов. Затова ако не можем да бъдем милостиви към себе си, ще ни бъде трудно да изпитаме любов. Стремежът към съвършенство има тенденцията да подминава първоначалната си цел и да се насочва към нови територии за покоряване, докато ние се изтощаваме или пък се ядосваме, че “нищо не ни носи удоволствие”. 

Затова, ако забележим, че сме прекалено нахъсани и неотстъпчиви в постигането на някоя цел или че се отнасяме към себе си като старшина с войничетата си, можем да поемем въздух, да си припомним, че малко хубави неща се случват с прилагането на извънредна сила и сляп инат, и да опитаме да погледнем на щурма си към успеха като на достойно начинание, което обаче започва да става комично и вредно, когато прекаляваме с усилията и изискванията си. 

Поставяне на здрави граници 

Да поставяме граници означава да забелязваме дискомфорта си на момента, в настоящето, и да реагираме в своя полза. Хората, които често отстъпват, премълчават си или се жертват за “доброто на другите”, обикновено не умеят да поставят и отстояват границите си. Любопитен факт - те несъзнателно прекрачват границите на околните с огромното си, инвазивно желание да им се харесат, да им услужат и да ги спасят от нещо. 

Защо границите са важни за развиването на умението да обичаме себе си? От една страна, ако обичаме някого, ние му мислим доброто, пазим го от ненужни трудности, браним достойнството му, грижим се за радостта и комфорта му. Ако обичаме себе си, правим същото. Когато обаче ни липсват граници, това начинание е невъзможно. 

За много услужливи и всеотдайни хора поставянето на граници е голямо затруднение. Те се чувстват така, сякаш нямат право да нямат време за другите, нито да отказват на техните искания и изисквания. Да влязат в пререкание или да демонстрират несъгласие или недоволство ги плаши, защото добрият тон и липсата на конфликт са им по-голяма ценност от вътрешния мир и равнопоставеността. 

Едно малко и полезно упражнение в тази посока е да се опитат да казват какво мислят - каквото и да им коства това. Искам, не искам, планувам, мисля така, не мисля така, привлича ме, отблъсква ме, мечатя си, надявам се, стори ми се че и тн. 

Ако нещо ги притеснява в поведението на другия, но не събират кураж да го кажат, те могат да предизвикат себе си все пак да опитат - да го кажат с хумор, да си представят, че е сцена от филм, да си обещаят да се наградят за осмеляването. Няма значение как ще успеят да “излъжат” себе си да бъдат прями и директни - важното е да опитат. А когато им хареса, ще започне да се случва все по-често - за тяхно собствено добро и в името на едни по-здравословни, прозрачни и реципрочни отношения. 

Сдобряване със сянката 

Понякога това, което може да ни направи цялостни и силни, не е стремежът към предварително зададена цел или потискането на нежелани поведения и импулси. А напротив - ключът се крие в смелостта да погледнем към нашите “слаби” или “тъмни” страни, без осъждане и желание за изкореняване. 

Да познаваме себе си и да си прощаваме “недостатъците” е основополагащо условие за любовта към нас самите. Защото ако харесваме себе си избирателно - това да, това не - ние влизаме в порочния кръг на преструването на нещо, което не сме. Поддържаме маска, която сме решили, че е приемлива и желателна. Този процес, макар и да прилича на успешно справяне с тъмните ни страни, е просто временна лепенка върху проблема. 

Проблемът не е, че сме лоши, неприемливи или несъвършени, а че отказваме да приемем частите от себе си, които свързваме с тези етикети. Отказът води до усещане за фалшивост и създава вътрешно напрежение, което може би тушираме с показност, работохолизъм, пристрастявания и така нататък. 

Когато можем да погледнем на себе си с приемане и милосърдие в моментите, в които ни е срам или в които сме претърпели поражение, тогава ние увеличаваме своята толерантност към нас самите и се доближаваме до това да можем да се обикнем. 

А парадоксално на популярното вярване, че истинската промяна се случва с кански усилия, трансформацията отвътре често започва с отказ от борбата, с пускане на контрола към нас самите и с великодушието към всички наши черти, които имат правото да принадлежат на нашата личност - за да бъде тя цялостна и достойна за собствената ни любов.