В съвременния свят лесно може да се забележи повсеместността на стремежа към непрекъснато доизкусуряване и “подобряване”. 

Често този стремеж не е резултат от грижата на таланти и склонности, които изискват да бъдат непрестанно развивани, задълбочавани и усъвършенствани. 

В по-голямата част от случаите устремът към подобряване включва корекции на външния вид и изрязване на поведения, която ни пречат да се харесваме на околните.

Друга форма на неспирно подобряване е личностното развитие. 

Един човек може да посещава без почивка разнообразни семинари и курсове за добиване на (бърз) достъп до най-рафинираните му черти и неизползван потенциал. 

Но в противовес с активните външни занятия, вътрешно той може да остава недокоснат от извършваните дейности по напредък и положителна трансформация. 

Някак инертен спрямо посоката на промяна, която би искал и би бил калибриран да осъществи в своя полза - и в полза на пълноценното си свързване с останалите хора и своите собствени ресурси. 

Напънът да станем други и да се отървем от неисканите си части, ако може скоропостижно, почти винаги ни отдалечава от така жадуваното облекчение. Както и от чувството, че хем можем да управляваме демоните си по-добре, хем можем да обгрижваме и изявяваме печелившите си, силни черти достатъчно асертивно и често. 

Много пъти несметните корекции и бягството от това, което намираме за нелицеприятно или евентуално отблъскващо за околните в нас самите, овековечават процеса на неприемане на себе си. 

“Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе”

Критичното, тесногръдо отношение към нас самите респективно подхранва неприемането, на което се натъкваме във външния свят. 

Когато самите ние сме критикарски настроени към собствената си личност, колкото и напудрена да е презентацията ни, тя няма да ни спечели искрената очарованост на останалите хора, нито ще разпали любопитството им към нас. 

Напротив. 

Колкото повече недоволстваме от себе си и се прицелваме ловко в следващия пречещ придатък на характера ни или в следващото несъвършенство, подлежащо на изменение и тунинг, толкова по-вероятно е да се натъкваме на осъдителност отвън, дори и на подигравки, провокации и омаловажване. 

Старата максима “Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе” важи и за корелацията между качеството на отношението към нас самите и начина, по който останалите хора се отнасят с нас. 

Тук на помощ идва един основен принцип на промяната 

Създателят на гещалттерапията Фриц Пърлс не посочва сърцатото коригиране и волевото сдържане от това, което намираме за “лошо” в себе си, като задължителен реквизит за процеса на трансформация. 

Вълшебната съставка звучи по-обикновено. 

И тя е приемането. Съгласието с това, което сме - в дадения момент, в настоящата ситуация, тук и сега, без пудра и план за промяна, който да ни избави веднъж завинаги от “дефицитите” и “недостатъците” ни. 

Важно е да отбележим, че лечебният потенциал на приемането, за което Пърлс говори, не означава безкрайна демократичност към поведения, изцяло лишени от контрол. Или пък налагане на розовите очила спрямо ситуации, свързани със здравето, добруването, сигурността и живота (например зависимости или опасни ситуации).

Приемането като принцип за промяна се отнася предимно до нашето отношение към нас самите - не до нагласата за безконтролност на мислите, апетитите, изказванията и поведенията ни. 

В основата на това приемане стои готовността да се справим с алергията, която скрито изпитваме към себе си. А не да се насърчим за неглижиращо или вредно поведение спрямо нас самите. 

Приемането не означава да живеем инертно

Да се приемем не значи дасъществуваме в тихо примирение с непродуктивни ситуации или деструктивни наши черти, които бихме могли да модулираме и променим с осъзнатост, любопитство и, разбира се, с воля. 

Приемането в смисъла, в който Пърлс говори за него, означава да се отпуснем в рамките на собствената ни личност и да я преживеем в нейната тоталност. 

Без осъдителност кое е грозно, срамно, недобро, несъвършено, неприемливо. 

Да се свържем със себе си с размахът, с който бихме се свързали с махащо с опашка куче или засмяно детенце, с което си играем (в случай, че обичам кучета или деца). Без очаквания за промяна и подобрения, просто с отдаване на настоящия момент и това, което е налично в него. 

И тогава промяната парадоксално може да взема да се случи. По неведоми начини, ненапрвалявани от планирания устрем за “положителна” трансформация и орязване на “ненужното” в нас. 

Магическата сила на това да се “предадем”

Тогава може да настъпи явлението известно като предване (на англ. surrender) и ние да се помирим със себе си по тих и всеобемащ начин, който войната с недостатъците ни и вторачването в дефицитите просто не могат да ни дадат, защото не са сечива предвидени да улесняват свързването със себе си, а единствено да насърчават бягството.

Това не означава да не се опитваме да се опознаваме с курсове, семинари, книги и лекции. Нито да не забелязваме и набелязваме кои наши навици и поведения ни носят повече беди отколкото ползи, с идеята да ги променим и превърнем в по-продуктивни занимания. 

Просто да правим разлика между стремежа за усъвършенстване и бездната от вътрешно недоволство, която ни тласка непрестанно да си намираме нови кусури и решения за същите тези кусури. 

Кога наистина има нужда от воля и изкореняване на вредни за нас самите и другите дейности и навици. 

И кога става дума за работа с вътрешния свят и необходимостта от финес и милосърдие, с които да се опознаем и приемем, вместо да се дебнем за грешки, да се критикуваме и да се смаляваме и самонаказваме за несъвършенствата. 

По думите на мърдия Фриц Пърлс: 

“Всички ние се вълнуваме от идеята за промяната и повечето хора я преследват като правят програми. Те искат да се променят. “Трябва да съм еди какъв си” и така нататък. Това, което се случва, е че стремежът за целенасочена промяна никога, никога, никога не сработва. Веднага щом си кажете “Искам да се променя”, вие правите програма - и така се създава една противодействаща сила, която ви пречи да се промените. Промените се случват от само себе си. Ако отидете надълбоко в себе си, ако приемете това, което откриете там, тогава промяната се случва автоматично. Това е парадоксът на промяната. […] Колкото повече се борите с един симптом, толкова повече той се усилва. Ако поемете отговорност за това какво причинявате на себе си, за това как сами пораждате симптомите си и болестта си, как конструирате собственото си съществуване - в момента, в който влезете в контакт със себе си - тогава започва растежът.”