Може би когато чуят израза “drama queen” (в превод “кралица на драмата”), повечето хора се сещат за един специфичен образ, който най-често е женски и е отчасти привлекателен, отчасти обезпокояващ.

Класическото и повърхностно описание на кралицата на драмата е нещо от този сорт: енергична, съблазнителна и дръзка жена, която непредсказуемо минава от режим “душата на компанията” в режим на истеричен рев или зноен скандал за уж пренебрежима дреболия. 

Разбира се, в този образ има известна достоверност, но липсва сложността на вътрешния свят за сметка на едно бомбастично външно описание. Често хората, които обективно можем да наречем “драматични”, носят в себе си голям заряд и жизненост. Те са страстни, чувствителни, емпатични - и в същото време когато се почувстват засегнати или непредпочетени, могат да бъдат невероятно ожесточени и крайни. 

Двета страни на монетата - пленяваща приветливост и стихиен гняв 

Хората са привлечени към кралицата на драмата заради нейния хумор и сякаш детска палавост - тези персони рядко са скучни или апатични. Те умеят да вникват в изживяванията на другите, да подкрепят, да изслушват, да защитават, да се вълнуват, да разбират без да съдят - и с това карат хората да се чувстват важни и ценени. 

Проблемът е в това, че монетата има две страни, които не си приличат много. Човекът, който е разсмивал околните седмици наред, може за секунди да се избухне в неутешим плач или да нападне отсрещния с озлобление и настървеност, които привидно не отговарят на причината за нападението. 

А причината може да е неуважителен или амбивалентен коментар, закъснение, някакво заяждане или подразване и, най-лошото от всичко - отхвърляне, изключване или демонстриране на липса на привличане (особено когато става въпрос за вече установени отношения, а не просто за приятелство или флирт).  

Когато поведението води до сбъдване на страховете 

Тези импулсивни хора обикновено сбъдват най-лошите си страхове именно с методите, с които се опитват да ги предотвратят. Тяхното настояване за внимание, близост и топло (даже специално) отношение ги прави уязвими за останалите, защото те виждат колко голяма и болезнена е нуждата от интензивен контакт на драматичната персона. 

А протестиращото й поведение хем е яростно, хем вдетинено. Като дете, което се тръшка за нещо, което изглежда като каприз. И буйства, без да може да се овладее и да назове нуждите си по твърд, уважителен и зрял начин. 

Заради драматичните скандали, които тези хора правят, когато се чувстват изолирани или когато отношението към тях им се струва охладняло и незаинтересовано, те могат да провокират реакцията, от която всъщност на-силно се боят - отхвърляне и изоставяне. 

Този механизъм си личи може би най-явно е романтичните отношения. Моментите на близост са всепоглъщащи и интензивни, а последващите конфликти са жарки и крайни. 

Именно тези драматични схватки, които в началото завършват с още по-драматични сдобрявания, с времето изхабяват текстурата на отношенията. Дори ако първите крокодилски сълзи са “купили” обратно отдадеността и горещите извинения на отсрещния човек, след известен период те започват да стават досадни и натоварващи и отдалечават другия. 

По този начин това, което драматичните хора се опитват да избегнат на всяка цена, ги застига в гръб - именно поради методите им на превенция. 

Устрем към свързването и алергия към дистанцията 

Обикновено поводът за пререканията и “истериите” не е различие в мненията, а липсата на внимание, вълнение и интимност, които за драматичния човек са от много по-голяма важност, отколкото за други хора, които могат спокойно да толерират периодите на охладняване на отношенията, заетостта на партньора си с работа или умълчаното му присъствие в общо пространство. 

Но за “кралицата на драмата”, мълчанието и самопогълнатостта в нейно присъствие, се усеща като зачеркване. За такъв човек е мъчително да гадае какво стои зад промененото поведение - макар другият да не го усеща като значима промяна, а като естествен момент, в който свързването просто не е интензивно. 

Ранната връзка с майката - близост за награда и отхвърляне за наказание 

Тази невъзможност да регулират емоционалния си отговор на усещането за дистанция, незаинтересованост или неодобрение у другия води началото си от ранните детски години. 

Според Мастерсън тези жени са имали майки, които са се държали с тях топло и награждаващо, когато са демонстрирали послушание и привързаност, но са ги наказвали с хладно мълчание и гневна осъдителност, когато са предприемали нормалните за възрастта крачки към индивидуацията и дистанцирането. 

По този начин фигурата на майката, която е първообразът на всяка следваща любов в живота, става ненадеждна. Хем обичта и одобрението й са жадувани, хем нейната изменчивост и агресивност провокират гняв и страх. 

В зряла възраст тази жажда за свързване, комбинирана с ужаса от отмъщение или изоставяне, управлява вътрешния свят и поведението на драматичния човек. 

В резултат той редува авангардно поведение на пълна самодостатъчност с болезнена зависимост от реакциите на околните, превключвайки от всеопрощаващо обаяние към нападки за най-малките прояви на неодобрение и незагриженост. 

Регулация, автономизация и толерантност към незнанието 

Работата с психотерапевт би била от полза за хора, които искат да олекотят страданието, което неминуемо произлиза от подобни волатилни модели на свързване, както и да осъзнаят задвижващите ги механизми, за да могат с времето да ги забелязват, преди да ги завладеят, и да изградят нови стратегии за справяне с трудността на близостта. 

Поведението не е присъда и то подлежи на постепенна регулация, която намалява последиците от емоционалните изблици, зависимостта от другия и интензитета на болката, свързана с въображаемите и действителни случаи на изоставяне и отхвърляне. 

Работейки върху развиването на стабилно и сигурно усещане за “аз”, другите постепенно могат да започнат да бъдат възприемани по-обективно и хладнокръвно - те нямат властта да наградят един човек с присъствието и великодушието си, нито силата да го изравнят със земята с оттеглянето или неодобрението си. 

Когато тежестта, която се поставя върху реакциите на околните хора, се измести към собствената личност, това създава едно ново усещане за сигурност и пълноценност - без да има постоянен положителен фийдбек от околните.

Реактивността към отхвърляне и изоставяне отстъпва място на конструктивния интерес към себе си и новоразвитата толерантност към незнанието. 

А с тези две умения пада и напрежението от това, че човек трябва непрестанно да доказва своята привлекателност и качества, изчаквайки присъдата на наблюдателя - с еуфория, когато тя е положителна и подхранваща, и с помитаща тревожност, когато тя е студена и осъдителна.